Въздействието на тъжния глас и разтрепераната ръка се оказа по-силно от волята на Анаид. Те я изтръгнаха от мястото й, отблъснаха я, изхвърлиха я надалеч, много далеч от мрачната пропаст.
Мяукането на Аполо й късаше сърцето. Аполо пропадаше надолу, докато тя, катапултирана нагоре към светлината, не можеше нищо да стори, за да го спаси.
После всичко се размаза и Анаид изгуби съзнание.
Събуди се след часове, уплашена и със силни болки по тялото. Някой й подаваше вода и я милваше по лицето.
— Мамо — прошепна в полусън.
Отвори очи и видя, че не е при лагуната. Намираше се при извора до пътя и ръцете, които я галеха, бяха на госпожа Олав.
— Най-после. Как се чувстваш, миличка?
Анаид не можа да отговори веднага. Потръпна цялата, като си спомни за ръката, която я бе галила преди няколко часа. Беше студена, ледена, бе ръката на майка й, но абсолютно безчувствена. Стисна юмруци толкова силно, че заби нокти в плътта и се разкървави. Майка й не я обичаше, беше я отблъснала. Селене я беше отхвърлила от себе си и й бе забранила да я доближава.
— Студено ли ти е? Хайде, загърни се.
И я уви в едно одеяло, което извади от своя всъдеход. Анаид й беше признателна за топлите грижи и почувствала се сигурна и защитена от завивката и от присъствието на госпожа Олав, се отпусна и се отдаде на чувствата си от срещата. Изхлипа, първо тихичко.
— Поплачи си, миличка! Наплачи се хубаво. Помага. Ще ти олекне.
Анаид нямаше нужда да я подканят. Остави се госпожа Олав да я залюлее в прегръдката си и горко заплака, разтърси се в ридания, които ставаха все по-силни, все по-драматични. Плачеше, понеже майка й я бе отблъснала от себе си, беше загубила котенцето си, чувстваше се самотна и беззащитна в света, който винаги бе смятала за сигурен, а сега й се струваше изпълнен с клопки и опасности. Плачеше, понеже не беше справедливо толкова да не й върви. Първо да загуби баба си, после да изчезне майка й, а сега земята да погълне и котето й. Плачеше, понеже беше грозна, никой не я обичаше и вечно допускаше грешки.
Наплака се достатъчно за миналите нещастия и за всички беди, които може би тепърва я очакваха, и постепенно се почувства по-спокойна.
— Благодаря — изрази признателността си към госпожа Олав за топлотата и вниманието.
Точно от това се нуждаеше. От нежна прегръдка, в която да се сгуши, и от две топли живи ръце, за да стопят леда, сковал сърцето й.
Госпожа Олав й отвърна с очарователна усмивка:
— Гладна ли си?
Внезапно Анаид осъзна, че се е стъмнило и леля й сигурно вече я търси.
— Трябва да се прибирам у дома!
Изправи се и с изненада установи, че кракът не я боли. Госпожа Олав се опита да я спре:
— Почакай, може нещо да си си счупила, изглежда си падала в потока. Нека видя.
Докато госпожа Олав я караше да раздвижи ставите си една по една, Анаид забеляза, че е вир-вода, с разкъсани дрехи и с тяло, цялото в натъртвания и контузии.
— Нищо ти няма. Истинско чудо е. Хайде, ще те заведа вкъщи. Ей там е колата ми.
Благословена да е госпожа Олав! Дискретна, нежна и благоразумна.
— Как ме открихте?
— Не помниш ли, че се бяхме уговорили да се срещнем тази вечер?
Анаид напълно бе забравила.
— Съжалявам.
— В градчето ми казаха, че са те видели да тръгваш сама към лагуната рано сутринта. Ти не се връщаше, уплаших се и тръгнах да те търся. Намерих те до пътя в безсъзнание.
Първият импулс на Анаид бе всичко да й разкаже, но се въздържа. Госпожа Олав й помогна да се качи в колата.
— Искаш ли да споделиш какво стана?
Анаид поклати отрицателно глава. Не беше наясно откъде да започне.
— И за какво са тези сълзи?
— За моето котенце, паднахме заедно.
— О, клетото то. Ще ти подаря друго.
— Може да се е изгубило в планината.
— Искаш ли утре да го потърсим?
Анаид се усмихна обнадеждена.
— Ще го направите ли за мен?
— Разбира се! Иска ли питане! С „Ленд Роувъра“ ще стигнем за няколко минути. Утре е събота и не си на училище. Ще дойда да те взема след закуска, а после може да обядваме заедно при езерата.
Анаид почувства как сърцето й се изпълва с щастие.
— Не носи храна. Аз ще имам грижата за пикника.
Леля Криселда я посрещна радушно, но нищо повече. Анаид усещаше нейната доброжелателност и мила загриженост, но не и опората, която й даваше госпожа Олав.