Кристине Олав й даваше сигурността и дълбоката привързаност, от които се нуждаеше.
Глава тринадесета
Коя всъщност е госпожа Олав?
Анаид отвори вратата на къщата, като си тананикаше песничка. Госпожа Олав я беше прегърнала истински, беше я разбрала истински и я беше накарала да забрави напълно огорчението и отчаянието си от това, че майка й я бе отблъснала.
Блажената й усмивка обаче тутакси угасна при вида на свъсените погледи на четирите разтревожени жени, които я хванаха в полет, вкараха я в хола, притиснаха я до стената, затвориха зад нея всички врати и прозорци и здраво ги залостиха.
После една през друга я засипаха с въпроси, като се надпреварваха и се надвикваха. Анаид едва успяваше да различи гласовете им във всеобщата какофония.
— Какво ти стори?
— Откога е това познанство?
— Ти какво й каза?
— Тя обеща ли ти нещо?
— Нещо поиска ли от теб?
— Някакво име спомена ли?
Анаид си запуши ушите. Всички приказваха едновременно, превъзбудени, сърдити и абсолютно паникьосани.
Анаид помисли, че говорят за премеждията по време на нейната одисея.
— Успях да говоря с нея, но тя ме отблъсна.
— Ами! Та нали те видяхме да слизаш от колата й!
Анаид нищичко не разбираше.
— За кого говорите?
Гласът на Криселда се извиси над останалите:
— За Кристине Олав, разбира се!
Анаид се ядоса:
— Шпионирате ли ме?
— Де да бяхме го сторили! — възкликна Карен.
Анаид се почувства ужасно. Единственото, което й създаваше радост и я караше да се чувства щастлива — приятелството й с Кристине, сега изведнъж се оказваше не по вкуса нито на леля й, нито на нейните приятелки.
— Вижте я само на какво прилича! Цялата е в контузии. А дрехите й?
— Сама паднах. Нея тогава я нямаше. Тъкмо влязох в контакт със Селене и…
В този момент обаче никой не се интересуваше от Селене.
— Как те откри?
— Значи се срещате?
— Всички са го знаели освен нас, задръстенячките!
— Видяхме те да слизаш от колата й!
Анаид почервеня като домат.
— Дори да не ви харесва, възнамерявам да продължа да се виждам с госпожа Олав. Имам пълното право сама да си избирам приятелите, имам правото да…
— Та тя е Одиш, глупаво дете! — прекъсна я Гая.
Анаид зяпна, онемяла от изненада. Пледоарията в защита на човешките й права — която така добре й беше хрумнала, замръзна на устните й и думите увиснаха недоизречени.
Не, не може да бъде! Беше абсурдно госпожа Олав да е Одиш. Разгадала мислите й, Карен я хвана за ръцете.
— Анаид, знам, че сега не вярваш нито думичка от това, което ти говорим, но колкото и глупаво да ти се струва, моля те, спомни си дали ти е подарявала нещо.
Абсолютно недоумяваща, Анаид посочи гривната, която госпожа Олав й беше подарила преди седмица.
— Веднага я свали от ръката си — заповяда Елена. — И я остави тук — показа й масата.
Анаид се поколеба. Отказваше да повярва на думите им. Не, госпожа Олав я обичаше, госпожа Олав я закриляше, госпожа Олав я прегръщаше, защото изпитваше топли чувства към нея, защото беше сърдечна и мила жена. Не, не може да е Одиш. Все пак свали гривната.
Веднага щом я сложи на масата, Елена протегна ръце над нея и занарежда молитва, обърнала очи като в транс. Пръстите й потрепваха, подобно на сензорно устройство, и същевременно се спускаха бавно, съвсем бавно надолу към гривната, докато в един определен момент застинаха неподвижни, сякаш се бяха блъснали в преграда. Елена тихичко ахна и обърна пред очите на всички опърлените си длани. Анаид изтръпна от ужас. Криселда, Карен и Гая се скупчиха около Елена, протегнаха ръце и всички заедно подеха същата монотонна молитва. Малко по малко четирите чифта ръце постепенно се приближаваха до гривната, надвивайки магията, изгорила преди малко Елена. Анаид забеляза силното въздействие и се удиви на огромната мощ, която излъчваха четирите заедно. Без да се поколебае, се присъедини към тях и съсредоточи цялата си воля в общото усилие да превъзмогнат съпротивата на тази невидима сила — сега тя я чувстваше като нажежена стомана, сходна, но противоположна като усещане на препятствието, която бе преодоляла тази сутрин в пролива при лагуната. Само след миг съпротивата бе отблъсната и магията се разпадна в нищото.