— Селене изчезна.
Гая изтръпна, стъписана.
— Кога?
Анаид бе объркана и Гая забеляза, че гузно отбягва погледа й.
— Тази сутрин, като станах, я нямаше, затова не дойдох на училище. Надявах се да се върне, дълго я чаках, но така и не се появи.
Гая предположи, че Анаид може да греши.
— Вероятно е отишла до офиса на Мелендрес и обсъждат предаването на последните приключения на Сарко.
Анаид не мислеше така. Мелендрес беше издателят на комиксите на майка й, но макар Сарко — героят на Селене, напоследък да се радваше на известен успех, всъщност отношенията им бяха като на куче и котка.
— Не е отишла в града, колата е в плевнята.
— Тогава, може би…
Анаид беше напълно убедена в това, което казваше:
— Проверих всичките й обувки и палта, нищо не липсва. А и дамската й чанта, с ключовете, картите и портмонето, също си е на мястото, на закачалката.
Гая пребледня и вдигна телефонната слушалка, напълно забравила за присъствието на Анаид. Докато набираше номера, усети, че вътрешно й кипва, направо се пръскаше от яд. Само да й се мернеше пред очите Селене, такъв шамар щеше да изяде! Щеше да я сграбчи за гривата и хубавичко да я раздруса. Така да й оскубе косата, че да й отпори скалпа. Щеше да я срита и да я размаже, да забие пета в краката й, натъпкани като салам в ботушите на тънки като пирони токчета, толкова биещи на очи, толкова претенциозни и фукливи. И защо? Защо не й беше обърнала внимание навреме? От една година насам, откакто почина майка й Деметер, сама си търсеше белята.
— Елена, ти ли си? Аз съм, Гая. При мен е Анаид, която твърди, че Селене е изчезнала… Злополука ли? Каква злополука? — И се обърна към Анаид: — Елена казва, че си пострадала при злополука, блъснала те е кола тази сутрин.
Анаид мислено наруга Рок и Марион, и всичките си съученици.
— Нищо ми няма, дори не ме удари.
Гая затвори телефона, втренчи се в Анаид и внезапно изпита жал към нея. Беше сам-самичка, а бе преживяла толкова нещастия, едно след друго… Но както и да е… Нямаше намерение да анализира грешките на Селене. В края на краищата Анаид беше дъщеря на Селене, а не нейна. Хвърли поглед на ученическите работи, които проверяваше, после към огъня и не успя да потисне гримасата на досада от проблемите, които вероятно тепърва щяха да се струпат на нейната глава, каквото и решение да вземеше.
— Сега ще дойде Елена и ще те заведе у тях.
Анаид се ококори изненадана.
— Трябва да отидем до полицията.
— Не! — неочаквано рязко извика Гая.
После, като видя нежелания ефект, произведен от реакцията й върху Анаид, се впусна в обяснения и оправдания:
— Представи си, че има някакъв проблем… че се е оплела в някаква каша или се е забъркала с… някого. Ще стане голям скандал. Сами ще я потърсим.
— Но…
— Майка ти не е много добре с главата, върши какви ли не глупости. Нали не искаш да те сочат с пръст по улиците?
Анаид замълча. Знаеше, че Гая, макар и приятелка на Селене, завиждаше на майка й. Завиждаше й за буйната гъста коса — огненочервена и къдрава, за дългите й изваяни крака, завиждаше на обаянието и на освободеното й непринудено държание. Не беше необходимо да си прекалено умен, за да си дадеш сметка, че Гая, фалшиво порядъчна даскалица, би продала душата си на дявола, за да бъде като Селене.
Елена, библиотекарката, която снабдяваше Анаид с детски и тийнейджърски книги, пристигна, пухтейки, задъхана под тежестта на наднормените си килограми. Анаид се притесняваше в нейно присъствие, понеже винаги се затрудняваше да различи кога е бременна, кога е току-що родила и кога не е нито едното, нито другото. Ако не бъркаше в сметките, Елена трябва да имаше вече седем деца, всичките невръстни. Най-големият беше Рок, а на Анаид перспективата да живее с него под един покрив й се стори истинско наказание. Той ходеше, залепен като гербова марка за баща си, ковача на селото, як мъж, със затворен характер, с тъмни коси и мургаво лице. С Рок неведнъж бяха играли в гората и се бяха къпали заедно в речните вирове. Но тогава бяха малки. Сега той имаше мотоциклет, носеше дънки, плътно прилепнали към тялото, наскоро си беше направил пиърсинг на месестата част на лявото ухо, всяка събота ходеше до града и ако се срещнеха случайно, веднага извръщаше поглед на другата страна, също като останалите, като почти всички.
Елена, за разлика от Гая, беше мила жена и първото, което направи, бе да прегърне Анаид и да я задуши с целувките си.