Криселда смачка бележката, хвърли я на килимчето в колата на Карен и яростно я стъпка.
— Внимавай! — извика Карен и рязко изви волана наляво.
Беше се блъснала в нещо, но успешно го бе преодоляла. Зад гърба им се чу шум от счупено стъкло, но двете не му обърнаха внимание.
— Съжалявам — извини се Карен.
Криселда, седнала на мястото до шофьора, си беше ударила главата в предното стъкло и си опипа слепоочието с жална гримаса.
— Използва ме като последната глупачка — изхленчи тя.
Карен не се осмели да й възрази.
Около два часа преди това Криселда, по нощница, пребледняла и боса, й беше позвънила на вратата и й бе показала бележката на Анаид. Карен не можа да повярва, че едно четиринайсетгодишно момиче може само за една нощ да вземе решение да изчезне, и то, отгоре на всичко, управлявайки лично лека кола. Но беше факт. Анаид ги водеше с половин час преднина, която не можеха да наваксат. Това означаваше, че кара с повече от 100 километра в час. Ама че луда глава!
— Още много ли остава? — губеше търпение Криселда.
— Приближаваме Уеска.
— Сигурна ли си, че е тръгнала към гарата?
— Къде другаде? — възкликна Карен. — Не би рискувала да кара през деня и като имаме предвид, че вече се зазорява и първият влак, който пътува за Мадрид, по разписание трябва да мине само след няколко минути, най-логичното е точно това да е замислила.
— Дали ще успеем да стигнем навреме? — силно напрегната, Криселда продължаваше с въпросите.
— Трябва само да скочим от колата и да се качим на влака. Освен ако не ни се изплъзне под носа.
— Остави тая грижа на мен. Няма да ми избяга — изръмжа Криселда. Цицината, която й излезе, я болеше, а и беше обидена на Анаид.
— И как мислиш да я спреш? Така, по нощница, боса и без никакви документи? — възрази Карен.
Криселда осъзна, че бе допуснала грешка. От много бързане не бе помислила за нищо. Дори чантата не се сети да си вземе. Бе тръгнала така, както си беше.
— Не ни остава нищо друго, освен да прибегнем към заклинание за оптическа измама.
— А, не! Не и в колата ми!
Криселда обаче вече шепнеше магическите думи и само секунди преди „Рено“-то на Карен да влезе на територията на гарата, вече се кипреше в елегантен костюм със сако, беше обута в обувки на токчета, впрочем абсолютно неприсъщи за нейния стил, а на рамото й висеше чанта, която съдържаше всичко необходимо.
Карен я видя и изцъка неодобрително:
— Не можа ли да измислиш нещо по-свястно?
— Съжалявам, но това беше първото, което ми хрумна.
— Дано никой не ни види заедно. Не искам да имам нищо общо с теб.
Криселда разбра притеснението й. Знаеше, че ако се случи нещо, Карен, като лекарка, практикуваща в района, която всички познаваха, щеше да бъде поставена в особено деликатно положение и щеше да бъде принудена да си търси работа в друг град. Заклинанията за сетивни илюзии бяха забранени поради проблемите, които водеха след себе си, понеже можеха да се разпаднат във всеки един момент и илюзорният образ, създаден чрез магия, впрочем чиста оптическа измама, изведнъж да изчезне. За всяка Омар това изискваше огромно усилие, което бе толкова изтощително, че за часове беше неспособна за нищо друго.
Карен предупреди Криселда с много сериозен тон:
— Спомни си какво се случи на Брунилда.
За техен късмет, Криселда не беше направила въображаемо кълбо, както бе сторила откачалката Брунилда, на която й бе хрумнало да полетят с любимия й над града, за да му се полюбуват отвисоко. Нещастницата беше паднала от над три хиляди метра височина и злополучният инцидент, който жените Омар винаги си спомняха с тъга, послужи като пример за назидание заради злоупотреба с магиите за илюзии. Заклинанието е толкова нестабилно, че била достатъчна една заблудена лястовица, която просто минала през въображаемото кълбо, и Брунилда и придружителят й паднали презглава надолу в празното пространство с двеста километра в час.
Карен спря на паркинга на гарата и отвори вратата до шофьора, като посочи колата на Селене, майсторски паркирана. Интуицията й не я беше излъгала.
— Побързай! — прошепна тя.
Вече се чуваше тракането на вагоните, което отекваше по празните коловози. Машинистът изсвири, за да извести за влизането на влака в гарата, и това подсети Криселда, че трябва да действа. Нямаше време за губене. Забравила за високите токчета и за тясната си пола, тя скочи от колата и се затича към перона, след като набързо целуна Карен за сбогом. Наложи се да се забави малко пред касата, за да си купи билет за Мадрид. Миг, твърде решаващ, предвид скъпоценните секунди и минути, отлетели нахалост. Когато излезе на перона, почувства, че сърцето й щеше да изхвръкне, съзирайки през мръсните стъкла на прозореца на вагона как едно небрежно облечено момиче ловко се качи на седалката, за да постави спортния си сак на скарата за багажа. Беше Анаид, нейната малка Анаид.