Криселда тича, тича дълго в неистовия си стремеж да я настигне, но само няколко метра преди да се хване за вратата на платформата, токчетата й изиграха мръсен номер, тя залитна, загуби равновесие и се просна по очи насред перона. Някакъв пътник на средна възраст, който беше слязъл от влака, веднага й се притече на помощ, но тя дори не му поблагодари, че й е помогнал да се изправи. Влакът бе затворил врати и пред отчаяния й поглед бавно потегли.
Точно в този момент Карен обръщаше малокалибрената си кола, за да поеме обратния път за Урт. Повече нищо не можеше да направи. Криселда щеше да се заеме със задачата да се пребори с ината на момичето и да го убеди да се върне у дома. Като се прозяваше и мечтаеше как ще изпие едно кафе в първата бензиностанция, Карен се питаше как е възможно толкова благоразумна, уравновесена и мъдра магьосница като Деметер да има за сестра вятърничавата Криселда. И все пак, като се замислеше, горчивата истина бе, че Деметер беше мъртва, а за сметка на това Криселда — жива и здрава.
Карен забеляза през прозореца, че утринният въздух беше някак по-прозрачен, не толкова потискащ като през последните дни. Дори слънчевата светлина беше по-чиста и ясна.
Напоследък сетивата й долавяха странни неща.
Стигна до извода, че задължително трябва да изпие едно много силно кафе.
Госпожа Олав нервно барабанеше с красивите си тънки пръсти по спалната покривка на цветя на Анаид.
— В Париж ли? — попита с любезен глас, сякаш не вярваше на собствените си уши.
— Така каза, хубава госпожо — измънка плахо с характерния си акцент дамата, не смеейки да се усмихне.
Кристине Олав прониза с мрачния си поглед рицаря.
— И ти ли я чу?
— Да, естествено. Съвсем ясно го каза.
Госпожа Олав се приближи към затворените прозорци и бавно, със злорадо удоволствие, ги открехна.
— Не, моля ви, недейте! — жално проплака дамата, като вдигна ръце да закрие лицето си от слънчевия лъч, който проникна в стаята през процепа.
Госпожа Олав се направи, че нищо не е чула, и продължи да ги измъчва с безмилостната си игра с крилата на прозореца.
— Денят е толкова прекрасен… слънцето е прелестно в ослепителното си сияние, заслужава и вие да му се порадвате заедно с мен, макар и за последно.
— Господарке, не бъдете жестока.
— Аз, жестока? — възкликна с престорен ужас госпожа Олав и размаха театрално ръце пред лицето си. — Аз? Която обичам това момиче като собствена дъщеря и го изгубих по ваша вина.
Рицарят и дамата си размениха бегъл поглед, който проницателната натрапница мигом улови.
— Скъпото ми дете е прекалено умно, за да каже точно на вас къде смята да иде, но и вие също сте достатъчно схватливи, за да не повярвате на думите й. Все пак сте се научили на нещо след толкова хилядолетия на голословни обещания и празни приказки, на които сте се наслушали.
Дамата и рицарят не посмяха да й възразят. Госпожа Олав сбърчи нос.
— Много ясно, че не мога да имам вяра на думите на една неверница и на един страхливец. Много сбърках с вас. Някой й е казал как да се свърже със Селене от лагуната.
— О, не! Не сме ние!
— Това момиче е изключително умно!
Госпожа Олав въздъхна дълбоко.
— Би трябвало да ви накарам да страдате, за да изпитате болката, която ми причинихте от загубата на скъпото ми дете. Да, мисля, че така ще е най-добре.
— Кое, господарке?
— Това да не ми се мяркате повече пред очите и душите ви вечно да се скитат без покой, безлики и слепи. Писна ми да ви гледам.
Ужас се изписа по лицата на двата призрака. За миг настъпи тежко мълчание, през което с бавно движение госпожа Олав протегна ръка към външните капаци на прозорците, но дамата я спря с отчаян вик:
— Не! Не е необходимо. С рицаря ще се радваме да облекчим страданието ви.
Госпожа Олав приветства доволно думите й и отново седна на леглото на Анаид. Взе една от куклите й и сдържано се зае да оправя разбърканите й златисти коси.