— Да не си посмяла? Дори не си го помисляй!
Анаид обаче тъкмо това направи. Помисли си го, и то толкова ясно и натрапчиво, че внезапно, само на няколко метра от женската тоалетна, леля й Криселда отчаяно извика:
— О, не!
За миг облак гъст бял дим я обгърна цялата. Когато се разпръсна, Криселда беше без костюма, без прическата, обувките и чантата. Пред слисания поглед на Анаид добрата жена се озова боса и полугола, само по нощница и с разчорлена коса.
С няколко скока двете стигнаха до вратата на женската тоалетна и се скриха вътре. За щастие, в този момент нямаше никого.
Анаид беше ужасена.
— Какво се е случило?
Леля Криселда се гледаше в огледалото, изпаднала в отчаяние. Изглеждаше по-ужасно, отколкото изобщо си представяше.
— Ти разпръсна илюзията. Нямаше ми доверие. Твоята подозрителност развали магията.
— Искаш да кажеш, че неузнаваемото ти облекло бе само дегизировка? Не беше истинско?
— Точно така.
— И как ти хрумна да се омаскариш така?
— Проклето хлапе! Облякох се с първото, което ми хрумна, с нещо, което бях видяла в телевизионен сериал, струва ми се… Ти си виновна, че изхвърчах от къщи без нищо и вече повече от девет часа тичам по следите ти. Къде мислеше да идеш?
Анаид вече нямаше никакво основание да крие намеренията си.
— В Таормина.
— В Таормина ли? И защо?
— По три причини: понеже Селене искаше да отида там, защото искам да открия Селене и понеже госпожа Олав няма да научи за това и ще мисли, че съм заминала за Париж.
— За какво говориш? Защо да си мисли, че си в Париж?
— Излъгах духовете, като се престорих, че отивам в Париж. Тъкмо те ми казаха как да се свържа със Селене, но ме предадоха и…
Очевидно леля Криселда нищичко не проумяваше.
— Би ли започнала от самото начало?
И Анаид много търпеливо й разказа за появата на призраците, за разговорите си с тях, за преживяванията си в планинския проход, за пътуването през пропастта в лагуната и за опасенията си, че дамата и рицарят са я издали на госпожа Олав. Постепенно, докато тя разказваше, леля й пребледняваше все повече и повече. Анаид свърши с обясненията, а Криселда се наведе, пъхна глава под кранчето на чешмата, пусна водата да тече и остави струята да се лее по тила й. Беше толкова втрещена от чутото, че Анаид се уплаши.
— Добре ли си?
Криселда поклати отрицателно глава:
— Не, не съм добре. Току-що научавам, че си бъбриш и се виждаш с духове като едното нищо.
— Да.
— И си преодоляла препятствие, нещо като невидима бариера, която ти е пречела да излезеш от долината.
— Да.
— И си пропаднала в непрогледна бездна, след като си отхапала от някаква гъба, и така си успяла да разговаряш със Селене.
— Да, така е.
— Има ли още нещо, което не си ми казала?
— Мога да разбирам животните и да говоря на техния език.
Криселда отново пъхна глава под течащата ледена вода, докато накрая не потрепери от студ. Изглежда, лека-полека започваше да възприема и осъзнава новата информация. Пое въздух дълбоко и бавно, а после издиша. Страните й си възвърнаха цвета, а кислородът задейства отново мозъка й.
— Колко бонбона изядох?
— Цялата кутия.
— Значи съм била напълно и трайно видиотена. През цялото това време.
— Струва ми се, да.
— Отиваме в Таормина. Двете с теб. Нямам намерение никога повече да те оставям сама.
— О, леличко! — Анаид я прегърна.
Криселда обаче я отблъсна и за последно попита:
— Мога ли да знам защо не ми обясни човешки всичко, вместо да стигаме до този скандал?
Анаид не смееше да я погледне в очите, но след дълга вътрешна борба реши да си признае цялата истина. Имаше нужда от Криселда, нуждаеше се от нея и чувстваше, че трябва да е напълно откровена.
— Бедата е, че не ти вярвам.
— Какво? — Криселда беше искрено възмутена. — Каква беше тази глупост?
— Ти не искаш да откриеш мама. Страхуваш се да я потърсиш. Селене или може би аз, не знам, но нещо те кара да се боиш.
Криселда издържа тежкия укорителен поглед на Анаид. Момичето имаше право.
— От бонбоните е. Замъглиха ми съзнанието.
Анаид не прие обяснението.
— Има нещо друго. Нещо, което те измъчва, а не желаеш да ми споделиш.