— Разкажи ми, хубавелке моя, какво точно стана?
— Тя нищо не знае — прекъсна я Гая.
— Все нещо може да ни подскаже, някаква следа, нещо, което не ни е известно…
Гая кипеше от възмущение:
— Знаехме, и ти, и аз, и всички го знаехме. Знаехме, че рано или късно ще се случи.
— Не бързай с изводите.
— Какво искаше Селене? Не стана ли точно това, което сама си търсеше? С късите си полички и предългата си буйна коса, яркочервена и къдрава, която развяваше във всички посоки? Какво целеше с всичките тези репортажи по интернет, с това, че се оставяше да я снимат и да я интервюират в дома й, та и в ателието й, с нейните съмнителни и подлежащи на оспорване изказвания за света на комиксите и с това, че си позволяваше да критикува известни публични личности? А какво да кажем за безбройните глоби, наложени за превишена скорост? А за скандалните й напивания пред очите на всички?
Елена я прекъсна ужасена:
— Гая, моля те, не пред Анаид. Овладей се.
Гая отдавна трупаше негодуванието си. Вече не издържаше и имаше желание да изригне, да изхвърли всичко премълчавано, затова не успя да потисне язвителната си забележка:
— Егото й я погуби.
Анаид се почувства задължена да я защити:
— Селене е специална, различна е… и аз я обичам.
Злостните нападки на Гая я подтикнаха да прояви храброст, дадоха й смелостта да се противопостави, но същевременно я накараха да бъде предпазлива. Анаид реши, че с никого няма да сподели информацията, която бе събрала за последните действия на майка си.
Осъзнала, че е сбъркала, Гая се смути. Не понасяше Селене — самовлюбена нарцисистка, и не можеше да повярва, че бедното момиче, което бе пренебрегвала и оставила в собствената си сянка, забравено и забутано в ъгъла като стара мебел, сега излизаше в нейна защита. Въздъхна.
— Съжалявам, Анаид, нямам нищо против майка ти, само срещу нейната показност и нетактичност. Този неин маниер сама да си създава неприятели, да привлича вниманието на всички върху себе си. Нали ме разбираш?
— Искаш да кажеш, че изчезването й е вследствие на интервюто по интернет? — попита Анаид с нескрита ирония.
Гая съжали, че не си бе затваряла устата преди малко.
— А, не… аз… ъъъ… просто не ми обръщай внимание. Знай обаче, че много уважавах баба ти Деметер. Тя беше истинска дама.
Елена я хвана за ръцете.
— Кажи ми, Анаид, чу ли нещо през нощта? Нещо усети ли… някакво предчувствие… за нещо лошо, както когато…
Анаид отсече рязко и категорично, без дори да се запита кое й вдъхна толкова сила да отговори с такава непреклонност и увереност:
— Майка ми не е мъртва.
Гая и Елена въздъхнаха облекчено. Увереността на Анаид не оставяше място за никакво съмнение.
— Откъде знаеш?
— Знам го, и толкоз.
Елена седна и за кратко се замисли.
— Нека направим така. Ние двете ще ти помогнем да намериш Селене, но и ти трябва да ни помогнеш. Преди всичко и на първо място ще те помолим нещо, което е изключително трудно за любознателно момиче като теб.
— Какво например?
— Да не задаваш въпроси.
Анаид преглътна мъчително. Трябваше й поне един сериозен довод, за да се убеди, че дискретността й можеше да е от полза за откриването на Селене.
— Да не се е забъркала в нещо?
Елена и Гая се спогледаха и кимнаха утвърдително.
— Да, така е.
— Добре, тогава приемам. Няма да питам. Какво е второто условие?
— Да не говориш с никого по въпроса, с НИКОГО. Разбрано?
Анаид кимна. Поглъщаше жадно думите на Елена. Търсеше да се захване за нещо, което да я накара да повярва, че за изчезването на Селене има някакво логично обяснение. Така и стана.
— А каква версия да измисля за пред хората от Урт?
— Ще кажем… ще кажем, че Селене е тръгнала на пътешествие. За Берлин, да речем. Как ти се струва?
Анаид одобри идеята.
— А междувременно?
— Междувременно аз поемам грижата за теб — обяви Елена.
— Къде ще спя?
— Ами… заедно с…
— Не мога да спя с Рок в една стая? — изписка едва ли не отчаяно Анаид.
— Защо не? Нали сте приятели.
Анаид почувства, че й прилошава. Най-лошото, което изобщо можеше да й се случи, беше не толкова изчезването на майка й, колкото насила да я подложат на най-голямото унижение в живота й — да спи в една стая с Рок.