От тона й се излъчваше такова нежелание, толкова дълбока и нескрита антипатия, че Анаид предпочиташе да не я слуша.
— Благодаря ти много, но съм страшно уморена и искам малко да подремна.
Затвори очи, но секунди преди да се намести в най-удобното положение, успя да забележи, че беше направила услуга на Клодия, като я освободи от задължението да се занимава с нея. Момичето, мургаво като майка си, но с къдрава коса и пръсти, отрупани с пръстени, си сложи слушалките на уокмена и като си тананикаше тихичко някаква мелодия, мигновено и напълно забрави за гостенката си.
Анаид се натъжи. Още първия път, когато Селене възторжено й бе говорила за Клодия, беше посрещнала ентусиазма й сдържано и с голяма доза песимизъм и ето че предчувствието й не я бе излъгало. Не се харесваше особено на хората от нейната възраст. Опита да заспи, но не можа. Валерия разговаряше шепнешком с Криселда и Анаид със затворени очи се преструваше на заспала, ала всъщност ги слушаше, наострила уши, така както я беше учила Криселда.
— Стават все по-нахални и по-дръзки, положението вече е направо отчайващо — говореше Валерия. — Откакто Селене изчезна, вече са погубили седем момичета и три бебета.
— А Салма? Истина ли е, че отново се е появила?
Валерия кимна утвърдително.
— Видели са я на четири различни места. Единия път тук, на острова. Точно днес ми го казаха.
Криселда потрепери.
— Значи не е изгоряла.
— Не. Сама го е инсценирала. Само Омар са дали жертви.
— Къде ли се е крила през всичките тези години? И защо точно сега излиза на бял свят?
— Повече от очевидно е. Това е нейният звезден миг. Чакала го е цяла вечност.
Гласът на Криселда беше дрезгав, хриплив:
— Единствената, която остана незасегната от камбаната, беше детето, Анаид. Успя да се свърже със Селене и не изпадна в апатия.
— А оная Одиш?
— Беше я оплела в мрежите си, беше я омагьосала, за да й се хареса, но не успя да приспи бдителността й.
— Странно.
— Анаид на два пъти ни обвини, че бездействаме, че сме равнодушни.
— Нищо ли не опитахте да направите? — попита Валерия с укор в гласа.
— Нищо. Загубихме цели два месеца — самообвини се Криселда. — Като си помисля, че Карен, Елена и Гая продължават да са там и в онова състояние…
— Скоро ще излязат от него, няма начин — пророкува Валерия.
— Мислиш ли? — На Криселда все още не й се вярваше.
— Щом онази Одиш върви по петите на Анаид, а Анаид е пробила обръча, те пак ще се опитат да ни изолират, но този път няма да им се дадем.
„Има логика“, помисли си Криселда, но още не можеше да си избие от главата мисълта за непростимото си бездействие, нито неприятното чувство за вина.
— Какво направихме през тези два месеца — разкайваше се тя. — Нищо. Изобщо не разпитахме, не разследвахме, не разбрахме накъде е тръгнала Селене.
— Нищо ли не открихте? Поне някакъв знак, някаква следа, дори и най-незначителната наглед?
— Нищичко.
— Това също е диря.
— За нещастие, да.
Последва красноречиво мълчание, което продължи около минута. Валерия търсеше потвърждение за лошото си предчувствие.
— Сигурни ли сте?
— Напълно. Селене не искаше да тръгнем по следите й.
— Нали каза, че момичето е успяло да се свърже с нея.
— Успя да проникне в едно празно пространство, свързващо двата свята.
— Тя сама?
— Да, и то без никой да я води. Селене обаче я отблъсна.
Валерия се обърна към Анаид, която се преструваше на заспала, но, изглежда, леко несъзнателно помръдване все пак я накара да бъде нащрек.
— Тогава… Анаид е… ключът към решението?
— За момента тя е единственият ни шанс.
— Какво знае?
— Много малко, почти нищо, но бързо схваща и се учи.
— Прекалено бързо. Слушала ни е през цялото време. Нали така, Анаид?
За миг Анаид се поколеба. Не си заслужаваше да отрича очевидното. Отвори очи и кимна.
— Съжалявам. Вече не знам какво трябва и какво не трябва да слушам.
— Ти какво мислиш по въпроса? — неочаквано я попита Валерия от упор.