Анаид не се забави, имаше готов отговор:
— Ако още в Урт бяхме действали бързо, за да намерим Селене, и ако бяхме предали нашата увереност на другите Омар, вероятно жените Одиш нямаше да посмеят да бъдат толкова дръзко смели.
Криселда замръзна изумена, а Валерия — силно изненадана.
— И какво предлагаш? Някакви идеи?
— Да освободим Селене възможно най-скоро, вместо да умираме от страх и да се мъчим да се скрием зад смешните си щитове.
От притеснение Криселда получи пристъп на кашлица.
— Извинявай, Валерия, понякога се изхвърля и говори глупости.
— Тя ме попита — Анаид зае отбранителна поза.
— Ти нямаш нужната подготовка, дори не си посветена. Как се осмеляваш да чертаеш стратегии? Как имаш нахалството да поучаваш водачката на клан! — скара й се Криселда.
Валерия натисна педала за газта и включи на пета скорост.
— Успокой се, Криселда, напълно съм съгласна с Анаид. Има само един проблем.
Анаид затаи дъх.
— Какъв?
— Трябва незабавно да я посветим.
— Преди твоята дъщеря?
Валерия крадешком погледна Клодия, с крайчеца на окото си и без да се обръща. Тя, както винаги, мислеше само за любимата си музика.
— Да, тя е моя дъщеря, но аз не съм сляпа. Нуждаем се от Анаид. Клодия може да почака.
Анаид се чувстваше напълно изтощена. Беше натрупала умора от двете безсънни нощи и от свръхнапрежението от цял куп неприятности. Делеше една стая с Клодия и би било нормално да си побъбрят малко преди заспиване, но истината беше, че заспа като заклана само като помириса възглавницата. При други обстоятелства би направила усилие да остане будна и да разговаря с другарчето си, обаче Клодия беше толкова открито враждебна, че нямаше никакво намерение да се преструва и да търси приятелството на човек, който очевидно не го желаеше. Не изпитваше никакви угризения. Отгоре на всичко наистина имаше нужда от почивка.
Потъна в дълбок, здрав и укрепващ сън до сутринта, когато болката в крака й я зачовърка и тя се пренесе в неспокойното полубудно-полузаспало състояние. В кошмара си отново се блъскаше в невидимата бариера на защитната камбана и пак чувстваше острата, пронизваща я като нож болка. Събуди я шум от удар, който дойде откъм прозореца. Отвори очи и още замаяна видя как Клодия скача от градината, напълно облечена. Стаята, с изложение на юг, беше на първия етаж на стара къща, оградена отвсякъде с дебели каменни стени. Момичето се бе изкатерило по клоните на черешовото дърво, което растеше в двора, точно до прозореца.
Зазоряваше се. Слънцето тъкмо протягаше първите си лъчи и Клодия, свикнала да действа безшумно, тихо се съблече и кротко се пъхна под прохладните чаршафи на леглото си.
Анаид не се сдържа и я попита:
— Къде беше?
Клодия подскочи, като човек, хванат на местопрестъплението.
— Шпионираше ли ме?
„Тъпачка“, помисли си Анаид.
— Събуди ме, като влезе.
— Брей, та ти си имала много остър слух!
— Защо влизаш през прозореца?
— А ти как мислиш? Майка ми не ми дава да излизам.
Анаид се почувства длъжна да я предупреди:
— Изпили са кръвта на седем момичета като нас.
Клодия се изсмя.
— И ти им вярваш?
— Дойдох тук, за да избягам от една Одиш.
Клодия обаче не изглеждаше впечатлена от факта.
— Така твърдят те.
Анаид не се засегна от подигравателния й тон.
— Слушай, няма да те изпортя, но не съм и идиотка. Трябва да внимаваме и да вземем предпазни мерки.
— Нима? И какви по-точно?
— Да използваме защита и никога да не излизаме сами.
Клодия стана неспокойна.
— Тя вече знае, нали?
— Какво да знае?
— Ами това за щита. Мама ти е казала да ме следиш и да й кажеш, когато си го махам.
— Свалила си защитния щит?
— Да не искаш да ходя цял ден с това подобие на ортопедичен колан!
Анаид имаше две възможности: или да обясни на Валерия, че дъщеря й е безразсъдна глупачка, или нищо да не казва. Ако запази мълчание, отговорността за постъпките на Клодия ще се стовари върху нейната глава.
Ако каже, ще си остане завинаги най-обикновена гадна доносница.
— Добре. Прави каквото искаш, не ме интересуваш — промърмори тя, обърна й гръб и се помъчи отново да заспи.