— Значи е вярно?
Анаид, която до момента бе слушала мълчаливо и внимателно, не се сдържа и прекъсна пространните обяснения на Валерия.
— Кое да е вярно?
— Че умеят да привлекат за свои съзаклятници бурите, вятъра, дъжда и градушката.
Валерия се поколеба:
— Да, но единствено най-могъщите Одиш го умеят. И го правят само в редки случаи, когато се борят помежду си или срещу някой клан на Омар. Смъртните човешки същества не ги вълнуват ни най-малко.
Лекото треперене на ръцете издаде вълнението на Анаид, която се върна към болезнения спомен за бурята, разразила се през нощта, когато баба й Деметер умря. Гледката бе величествена. Небесният свод светеше като стоватова крушка в продължение на часове, а ураганът изтръгна из корен двата кипариса пред входа на гробищата. Дали я бяха предизвикали магьосниците Одиш или… може би… Деметер? А изчезването на Селене? И тогава имаше страшна буря. Дали беше провокирана от Селене?
— А ние, Омар, можем ли да владеем природните стихии?
Валерия я погледна учудено.
— Наистина ли не знаеш?
Анаид поклати глава с известна тревога. Изненадата на Валерия я накара да се почувства несигурна. Трябваше ли да го знае?
— Хайде, Клодия, размърдай си мозъка и обясни на Анаид.
Дъщерята помагаше на Валерия без капчица ентусиазъм, ала с истински професионализъм, да вдига платната и да управлява платноходката, но стоеше мълчалива и отнесена. Така, както се навеждаше, отпускаше и изпъваше въжетата, за да наклони платноходката ту наляво, ту надясно, тя почти бе заприличала на нормално момиче. Когато обаче се изискваше да се съсредоточи и да напрегне мисълта си, се превръщаше в истинска глупачка. Валерия толкова бе свикнала с пренебрежителното й отношение, че дори не му обръщаше внимание, но Анаид, забелязвайки гримасата й на отвращение, бе готова да й фрасне един по киселата физиономия. Изпари се цялото й желание да слуша тая глезла, която заговори вяло, с отегчение и насмешка:
— Жените Омар, дъщери на Ома, внучки на Ом и правнучки на О, се пръснали по цялото земно кълбо, като се криели от злодейките Одиш. Заедно с потомките си основали трийсет и три племена, които пък се разделили на кланове. Клановете населили териториите на водата, вятъра, земята и огъня, свързали съществуванието си с природните елементи и стихии, като научили тайните им и ги подчинили на волята си. От живите същества взели името и мъдростта, като научили езика им и си служели с техните хитрини. Това им позволило да се слеят с тях и да се вселят в телата им.
Анаид се правеше на равнодушна, но неволно попиваше всяка дума на Клодия. Изпита завист за вещината, с която тя разказваше и която очевидно всяка Омар, дори глупачка като Клодия, притежаваше. Защо майка й и баба й не бяха позволили и на нея да придобие толкова обширни знания? Независимо от книгите, които бе прочела, се почувства невежа като тиква. Не й оставаше нищо друго, освен да пита.
— Щом всеки клан е свързан с даден природен елемент, кланът на вълчицата към кой от тях принадлежи?
— Към земята — отвърна Валерия. — Вие, вълчиците, можете да влияете на реколтата и на горите, на земетресенията и бедствията…
— А вие, делфинките, сте елемент вода — сама стигна до извода Анаид.
— Естествено. Учим се да подчиняваме на волята си приливите и отливите; извикваме дъжда, борим се против земетръсите в морето, срещу наводненията…
— А огънят? Кои кланове господстват над огъня?
— Тези с имена на животни, населяващи земните недра, близо до магмата, там, където се образува първичният огън, който бълват вулканите, когато изригнат. Кланът на африканския пор, на къртицата, на дъждовния червей, на змията.