— Притежаваш силата.
Анаид се изненада:
— Каква сила?
— Тази на баба ти и на мен самата. Мощта на рода Цинулис. Нашите ръце са специални, единствени по рода си. Не си ли го забелязала?
Анаид поклати глава отрицателно.
— Деметер откри тези си способности още като дете, при един случай с кучето си. Излекува счупената му кост, като сложи ръце на раната му.
— И аз ли го мога?
— Да, притежаваш тази способност.
Анаид се вгледа в ръцете си с гордост. Наистина на няколко пъти беше усетила нещо като гъдел, когато галеше Аполо, за да успокои тъжното му мяукане. Значи това било?
Гласовете, които се чуваха от каютата, замлъкнаха. Очевидно Валерия беше казала тежката си дума и бе приключила спора с дъщеря си, макар Клодия да бе особено костелив орех.
Пред изумения поглед на Анаид Валерия се появи по бански, загоряла и мускулеста, и без никакво предисловие се хвърли през борда с главата надолу и с красиво изпънато тяло, в безупречен стил. Анаид проследи гмуркането удивена. Минаха една, две, три минути… Нямаше и помен от Валерия. Беше изчезнала. Анаид започна да се тревожи, но Клодия стоеше невъзмутима. Внезапно Криселда извика предупредително, като посочи към кърмата. Анаид погледна натам и съзря кръгли симпатични оченца, които й се кокореха между вълните. Без съмнение я оглеждаха внимателно и с любопитство. Изненадващо огромната сива риба се изхвърли със скок над водата и нададе писък, с който радушно я поздравяваше за добре дошла. Без да си даде почивка, тя се потопи, а само след миг се появи на кърмата, после на носа, от лявата страна на платноходката, после от дясната. Скачаше така неуморно, че тялото й сякаш се умножаваше, разчетворяваше, разпеторяваше и не спираше да издава същите гостоприемни звуци, като същевременно изтласкваше от отвора на гърба си гейзери от вода и образуваше истински фонтан. Накрая Анаид си даде сметка, че това не е само един делфин. Беше цяло стадо. А сред тях, слята с всеобщото радостно множество, плуваща и смееща се заедно с всички, беше Валерия. С мокри коси, окъпани от пяната на вълните, и с кожа, лъщяща от солта, тя почти не приличаше на човешкото същество отпреди няколко минути. Все пак извика на Анаид с човешки глас:
— Ела по-наблизо, не се бой, искат да се запознаят с теб!
Анаид протегна ръка и десет влажни муцунки я докоснаха, за да я поздравят като в ритуал, покриха пръстите й със селитра и й предадоха веселото си настроение.
— Тези, които те поздравиха, са женските, те са най-любопитните.
— И най-милите — допълни Анаид развълнувана.
Валерия им преведе думите на Анаид и делфинките ги приветстваха със скокове и възгласи. Криселда беше толкова впечатлена, че седеше като онемяла.
А Анаид, заразена от радостта и очарователната непринуденост на женските екземпляри от стадото, не се сдържа и им отговори на техния език.
Никак не е лесно за човешкото гърло да издава звуците на делфините. Клодия от дете се опитваше да го направи, но още не беше успяла. Ядно попита Анаид:
— Как го направи?
— Не знам. Просто излезе от мен.
Анаид осъзна, че може би е сбъркала, като се е поддала на импулса си. Делфините обаче не мислеха така и след първоначалното си изумление посрещнаха поздрава й с весела глъчка, която заглуши завистта на Клодия с шумните им крясъци, или по-точно въпроси. Делфинките бяха много, ама ужасно любопитни и кошмарни клюкарки. Започнаха да одумват колко жалка изглежда малката вълчица пред голямата червена вълчица. Говореха за косите й, за очите й, за краката й и ги сравняваха с тези на Селене.
Анаид се засегна:
— Ако ще ми търсите кусури, се омитам.
Валерия се превиваше от смях и я подканваше от водата:
— Хайте, ела. Скачай.
Анаид се ужаси.
— Никога не съм плувала в морето.
— Ще се справиш. Средиземно море е толкова солено, че ще се задържиш на повърхността.
— Да, но аз…
— Клодия, помогни й.
Клодия, очарована от предоставената й възможност да тормози Анаид, я бутна във водата, така както си беше по фланелка и шорти. Анаид, която не го бе очаквала, здравата се изплаши и усети как потъва в топлите сини води, тъй различни от ледените пиренейски езера. Морето беше с плътна гъста консистенция, като петмез, който се затваряше над нея, поглъщаше я и пълнеше устата, носа и ушите й със солена вода. Соленият вкус завладя тялото й и едва не стигна до белите дробове. Задушаваше се. Нуждаеше се от кислород. Размаха ръце и крака като кученце и изплува на повърхността, пое жадно въздух, съжалявайки, че не се беше възползвала по-пълноценно от часовете по плуване в басейна в Хака. Беше научила само как да движи ръцете, да контролира дишането си и да издържа с глава под вода с отворени очи няколко секунди. Само секунди, а не минути, както си позволяваше Валерия. Тогава, неочаквано, нещо гладко и хлъзгаво мина край нея, докосна леко лявата й ръка, подхвана я отдолу и я вдигна във въздуха над водата. Тя инстинктивно се вкопчи, като опита да се задържи, и изумена осъзна, че е на гърба на един делфин. Беше го възседнала като ездитно животно, а пред тях Валерия се наведе и му прошепна нещо тихичко, след което двата делфина — нейният и този на Валерия, се впуснаха стремглаво напред, плъзгайки се над вълните като катамаран. Анаид се сети с носталгия за юздите на коня си. Не знаеше къде да се хване и шеметното препускане по водата, продължило около половин час, й се стори цяла вечност. Във всеки един миг се страхуваше да не се хлъзне и да цамбурне насред морето, което, макар и спокойно, й се струваше огромно и заплашително. Най-после Валерия спря.