Анаид не разбираше защо бяха отишли толкова надалеч, нито пък защо бяха само двете. А Клодия? А Криселда? Валерия каза нещо на делфините и нежно ги помилва между очетата.
— Благодаря ви, бяхте много внимателни. Идете да хапнете нещо и после се върнете. Слизай, Анаид.
Анаид не искаше да се раздели със своя морски вихрогон. Какво целеше Валерия? Може би искаше да останат двете насаме на повърхността на водата, насред необятната шир и без да имат подръка дори най-мизерната дъска, за да се хванат за нея? Само при мисълта за това Анаид потрепери.
— Недей, моля те — горещо й се примоли, все още вкопчена в гончето си.
Валерия се разсмя.
— Хайде, остави го и се изправи.
Анаид й се подчини и с изумление установи, че наистина може да се изправи и да стъпи на краката си, защото водата стигаше до коленете й. Бяха върху някаква издатина, върху стърчаща подводна скала, нещо като скрито островче от шуплест камък, най-вероятно с вулканичен произход. В това нямаше нищо необичайно. От хилядолетия Етна изригваше огнената си лава по тези брегове, станали свидетели на образуването на стръмни канари и острови, които се натрупваха или размиваха от водата за часове.
— Уплаши ли се?
— Работата е там, че не разбирам защо сме тук?
Валерия я хвана за ръцете и я накара да се потопи под водата.
— Отвори си добре очите и гледай внимателно. После ми кажи какво виждаш.
Анаид направи каквото й бе казано, но не можеше да издържа под вода, без да диша, толкова дълго, колкото биоложката. За малкото секунди, през които задържа очите си отворени, успя да съзре пред себе си само извиващи се водорасли, които се поклащаха до краката й.
— Водорасли.
— Сигурна ли си? Опитай още веднъж.
Анаид потопи глава пак и внимателно се вгледа в колонията от инертни водорасли, които се оставяха на вълните да ги люлеят.
— Да, сигурна съм.
— Това са маскирали се като водорасли риби, за да могат да уловят наивници, които също като теб са непредпазливи и не могат да ги различат — изсмя се шеговито Валерия.
Без Валерия да я е карала, Анаид потопи глава за трети път. Когато приближи ръка до предполагаемата колония от привидно безвредни водорасли, едното от тях реагира светкавично, по начин, който далеч не напомняше на безобидно растение. За частица от секундата, за времето, през което трая изумително бързото движение, Анаид почувства убождане в пръста и успя да зърне две лукави оченца.
— Ау!
— Предупредих те.
— Ухапа ме!
— Само те опита. Явно не му харесваш.
— Откъде знаеш?
— Ако му се беше харесала, вече да е повикало цялото си семейство, които са големи лакомници и щяха да си направят истинско угощение с теб.
— Брей, че те били големи умници!
— Точно така, умни са. Наистина е удивителна способността да мимикрират, която някои морски животни са развили, за да оцелеят.
— И защо точно в морето?
— Вярно е, че съм биоложка, но с удоволствие ще ти дам поетично обяснение на феномена. Водата е среда, благоприятна за объркването и измамата. Зрението ни лъже, обемите и цветовете се размиват или се губят. Онова, което ние, земните същества, смятаме за обективно съществуващи величини, е различно в морето. Особено когато достигаме до морските дълбини, далеч от повърхността. Колкото по-надълбоко се спускаме, толкова по-слаба и приглушена става светлината, зрението и възприятията се променят и престават да са универсални параметри. Следиш ли ми мисълта?