— Да — отговори Анаид и се сети за главоломното си пропадане в непрогледната бездна.
Там, в прехода между двата свята, сама бе забелязала, че земните параметри губят смисъл. Чувството за пропадане по силата на гравитацията беше чиста илюзия, причинена от страха.
Анаид изчакваше търпеливо Валерия, с ясното съзнание, че съвсем скоро ще стане свидетел на нещо силно вълнуващо. Защо иначе я беше довела чак дотук? За да й покаже колонията от водорасли? Едва ли.
— Ние от клана на делфините сме наследили от предшественичките си познания, които трупаме и ревностно пазим. Никога, или почти никога, не сме ги показвали на други Омар. Майка ти беше изключение. Тя искаше да дойдеш в Таормина, за да те запозная с изкуството на преображението.
Щом я чу да споменава Селене, сърцето на Анаид лудо заби. Добре ли беше разбрала? Майка й е искала тя да присъства на преобразяване? И преобразяване на какво в какво? И по каква причина?
Валерия погледна към небето.
— Вече почти е време. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи, няма да се плашиш.
И докато говореше, се съблече чисто гола и подаде на Анаид банския си.
— Пази ми го и ме чакай.
— Какво ще правиш?
— Ще се преобразя.
— В какво?
— Не знам. Миметизмът е променлив и случаен.
— И как ще го направиш?
Валерия започна леко да трепери, зъбите й затракаха.
— Сливам се с това, което ме заобикаля. Превръщам се в част от всичкото. Търся да се уподобя на живо същество и се освобождавам от тялото си. Отделям се от него, докато намеря друго, което да е подходящо и съответно на душевното ми състояние.
Анид забеляза, че тялото й блести силно, по особен начин, дори очите й сияеха. Валерия се отпусна на вълните, затвори очи и се сля с морето, като се остави на течението. Около нея плуваха косите й и се оплитаха в коралите. Илюзия ли бе? Мираж или видение? След секунди Анаид си даде сметка, че косите й не са коси, а водорасли, и тялото на Валерия постепенно се окръгля и придобива различен цвят, лъскав като бронза, син като морето, плътен като скала. Изведнъж Анид си запуши устата с ръка, понеже, независимо че бе предупредена, независимо че очакваше изненадата, не можа да потисне вика.
Риба тон.
Валерия се беше превърнала в огромна женска риба тон. Беше невъзможно да разгадае намеренията й. Рибата тон заобиколи Анаид и заплува в концентрични кръгове около нея, сякаш приветстваше стар приятел, срещнат отново, все едно танцуваше или я подкарваше нанякъде, а после рязко и без предупреждение смени посоката и с помощта на мощната си перка се запъти към черно петно, движещо се в далечината. Беше стадо риби тон, които се носеха на север към пролива. Валерия се присъедини към тях и бе посрещната с радостни възгласи. В далечината се виждаше как скачат във въздуха, чуваше се плясъкът от падането им във водата и от удрянето на перките им една в друга.
— Валерия, върни се! — извика Анаид.
В гласа й звучеше отчаянието, породено от безпомощност и самота. Нямаше никакво съмнение. Беше Валерия. Знаеше, че е тя, беше сигурна, бе се преобразила пред очите й. И все пак… Дали наистина се бе превърнала в друго същество? Или пазеше човешкото си съзнание? Дори не можеше да си представи какво би станало, ако Валерия, превърната в риба тон, отиде отвъд пролива и забрави за нея. Анаид се изкатери на най-високата част от скалата, там, където водата само докосваше краката й, без да я залива, и можеше да изсъхне на слънцето. Гледката, разкрила се пред очите й, беше отчайваща, всичко бе обгърнато в синя пелена. И ако планината бе измамна и коварна, то морето бе невъзмутимо безпристрастно, напълно равнодушно. Сама и изоставена насред Средиземно море нямаше да оцелее дълго.
При все това решително отказваше да се предаде на страха.
Валерия беше могъща. Не ставаше дума само за мускули и за смелост. Валерия, също като Деметер, излъчваше вътрешна мощ. А не нещо видимо и обичайно. При другите не бе така явно. Нито Криселда, нито Гая, нито Елена или Карен излъчваха енергията, която струеше от Анаид, когато бе до Валерия. Дали това не беше силата и властта й като водач на клан? Може би. Валерия й вдъхваше сигурност, но истината бе, че стадото от риби тон се беше изгубило окончателно в далечината, а и делфините бяха изчезнали. Имаше само думата й и банския й. Валерия й беше казала: „Пази ми го и ме чакай.“