Анаид чака дълго. За да не усеща студа, който постепенно я просмукваше до мозъка на костите, се помъчи да се раздвижи и да се изсуши. Съблече мокрите дрехи и започна да разтърква ръцете и краката си, като същевременно се пляскаше с ръце по тялото и щипеше страните си. Малко преди това фина паяжина от облаци бе покрила небето и времето бе застудяло. Докато слънцето бавно се спускаше към своя заник, облаците постепенно се сгъстяваха и ставаха все по-тъмни, а вятърът — все силен и остър. Колко ли време бе минало, откакто Валерия изчезна? Три часа? Четири? Жаждата, гладът, настъпването на нощта и мрачните предвестници на приближаващата се буря все повече я тревожеха.
На тънката линия на хоризонта призрачнобяла гръмотевица раздра небето и Анаид потрепери. В морето бурята сигурно беше много по-страшна и плашеща, отколкото в планината.
Над главата й с писъци прелетя огромно ято чайки. Най-дръзките и най-нахалните от тях се снижиха и закръжаха около нея, оглеждайки я с нагло любопитство, сякаш искаха да се убедят, че е жива. Анаид ги подплаши с ръце и ги отпъди, като изкъшка на техния език. Тези летящи крадливи твари я отвращаваха.
Все пак компанията на чайките беше по-добре от нищо. Анаид помисли, че освен жаждата най-мъчителното за корабокрушенеца сигурно е самотата. Часовете минаваха бавно и неумолимо. Страшното бе, че освен ако не се потопеше под водата, около себе си не виждаше никакви признаци на живот. Чуваха се само все по-застрашителният тътен на гръмотевиците и свиренето на вятъра.
Не можеше да прекара нощта тук. А нощта наближаваше. Все повече и повече.
Не можеше да се върне с плуване.
Нямаше сигнална ракета или рупор, не можеше да запали огън, с една дума, нямаше нищо на разположение, с което да даде сигнал или да привлече вниманието на минаващ кораб.
Единственото, което й хрумна, бе да потърси помощ от делфините. Беше стигнала до островчето на гърба на делфин. И малко преди слънцето да се скрие окончателно зад хоризонта, Анаид призова делфините на техния език. Нададе вик, после втори, а на третия ясно забеляза безмълвна сянка, която се приближаваше към нея, порейки вълните. Предполагаше, че е делфин, но после, като се вгледа, се стресна. Размерите и външният вид на рибата спокойно можеха да бъдат и на акула.
За щастие, беше делфин, и то женска, същата, която я беше пренесла на гърба си дотук и която на делфинския език отговаряше на името Флун, или нещо подобно.
Анаид се почувства пълна глупачка, че не се беше сетила по-рано за възможността. Помъчи се да бъде любезна.
— Радвам се да те видя. Моля те, заведи ме на сушата — помоли се на Флун, като се мъчеше да се качи върху нея.
Женската обаче й се изплъзна, също като рибата тон закръжи около нея в концентрични кръгове и чак след това й отвърна:
— Валерия не ми разрешава.
Анаид почувства, че й прилошава.
— Да не й се е случило нещо?
— Не.
— Тогава й кажи да дойде да ме вземе с платноходката.
— Валерия знае къде си.
Работата беше ясна. Беше я изоставила нарочно, с пълното съзнание, че по това време вече ще се е вкочанясала от студ и умряла от глад, жажда и страх.
Тогава, щом на Валерия не й се беше случило нищо лошо и отгоре на всичко не даваше на делфините да й се притекат на помощ, тогава какво? Какво всъщност искаше тя?
Анаид продължаваше да гледа втренчено делфинката. Беше готова да се закълне, че в оченцата на Флун съзира нотка на съчувствие и жалост. Женската направи красив скок и се гмурна във водата, потъвайки в сенките на мрака.
От страх сърцето на Анаид лудо заби. Същевременно я загложди смътно подозрение, което постепенно се засилваше.
Вече беше поддала веднъж на вълшебствата на една Одиш.
Но… дали и Валерия не е Одиш? Не, това не може да бъде.
Струваше й се абсурдно целта на Валерия да е била да се отърве от нея.
И все пак… Нямаше свидетели. Нямаше виновни. Валерия можеше да измисли безброй оправдания за изчезването й.
Слабата слънчева светлина изведнъж съвсем угасна. Бурята беше застигнала агонизиращия слънчев диск и бе затъмнила последните му чезнещи лъчи. Водата почерня, а светкавиците все по-начесто блясваха в мрака, който заплашваше да я погълне. Анаид обгърна с ръце коленете си, като инстинктивно, за да се защити, се сви в позата, позната още от изначалието на света. Заклати се напред-назад, като си тананикаше песничка, която Деметер й пееше в детските й години. Люлеенето и ритъмът на мелодията я успокоиха и отново изостриха сетивата й. Силуетите пак придобиха форма. Светлината, макар и много смътна, вече не й се струваше толкова плашеща както преди.