Всичко би било далеч по-приемливо и познато, предвид това, че вече от часове бе свикнала с този непроменлив пейзаж, ако не беше той. Той я гледаше с любопитство от няколко метра разстояние. Зяпаше я безсрамно и нахално, открито и без окото му да трепне. Тялото му бе наполовина във водата, но блясъкът на светкавиците ясно осветяваше къдравата му коса, брадата, щита, късия извит меч, шлема с кичур пера във формата на конска грива.
Анаид не се уплаши ни най-малко.
— Здравей.
Воинът се огледа изненадан. Да, наистина, изглежда, Анаид се обръщаше към него.
— На мен ли говориш?
— На теб, разбира се. Няма друг.
— Значи… ме виждаш?
— О, да. И те чувам.
— Не мога да повярвам!
— И аз не мога, но е така.
— Ти си… Ти си първият човек, с когото разговарям от… ама че работа! Загубих вече сметката на годините. Коя година сме?
— И да ти кажа, няма да ти е от полза. Какъв си ти? Грък? Римлянин? Картагенец?
— Грък от италийските колонии! Името ми е Каликрат, хоплит, воин от тежката пехота, оцелял от защитниците при обсадата на Гела под командването на великия Дионисий от Сиракуза.
— Я виж ти! Че това, струва ми се, трябва да е било някъде около пети век преди Христа.
— Преди кого?
— Иначе казано, си щъкал по тези места около две хиляди и петстотин години.
— Знаех си, че е минало доста време.
— И как така се озова точно тук, ако не е тайна?
— Удавих се.
Анаид потръпна.
— Не знаеше ли да плуваш?
— Бях воин от пехотата, не моряк.
— А сега си бродещ дух, който иска да почива в мир.
— Откъде знаеш?
— Знам го, познавам и други като теб. И кой те прокле?
— Съпругата ми, предполагам. Заклех й се, че ще се върна в Кротона навреме, за да прибера реколтата, но не удържах на думата си.
— Тоест удавил си се на път за вкъщи?
— Ами да. Сражавах се славно срещу Химилкон, великия картагенски пълководец. Оттеглихме се с достойнство, качихме се на кораба, но когато стигнахме до тези брегове, корабът ни потъна.
— И ти се удави.
— Не, прибра ни друг кораб, но ме хвърлиха зад борда, във водата.
— Хвърлиха те?
— Корабът не можеше да ни поеме всичките и от претоварването бе изложен на голяма опасност, затова хвърлихме чоп и се падна на мен.
Анаид едва чу последното изречение на Каликрат. Страховит гръм изтрещя и заглуши думите му.
— Беше напрегната нощ, изпълнена с премеждия, помня, че…
— Моля те, спри — прекъсна го Анаид.
— Не искаш ли да ти разкажа за урагана, който разби кораба в скалите?
Анаид се ядоса на хоплита, голям кутсузлия беше завалията.
— Ако не си забелязал, аз съм жива и нямам никакво желание да умирам. Да се удавиш, трябва да е голям ужас.
— Напълно си права. Ужасно е. Искаш да поемеш въздух, но вместо това дробовете ти се изпълват с вода и…
— Млъкни!
Воинът млъкна. Освен неудачник, с много лош късмет, беше и садист отгоре на всичко. На Анаид й домъчня за нейните кротки и послушни духове.
Бурята приближаваше все повече и водеше след себе си огромни вълни. Тя затаи дъх, когато една от тях, първата, която връхлетя отгоре й, я заля цялата. Нямаше къде да се скрие, нямаше за какво да се хване.
— Ще ти дам вечен покой, ако в замяна на това ми помогнеш.
— На мен ли говориш?
— Да, на теб, Каликрате. Кажи ми как да се махна оттук, преди да ме е отнесла някоя вълна.
Каликрат си придаде дълбокомислен вид и се огледа наоколо.
— Трябва да има някакъв начин, но не го знам.
— Защо?
— Другите изчезваха. Не видях да плуват телата им, не видях да се давят. Просто си отиваха, тръгваха нанякъде, но никога през нощта.
— Кои са тези „другите“?