— Другите момичета.
Анаид започваше да се изнервя.
— Искаш да кажеш, че аз не съм първата, която си видял тук, на тази скала?
Каликрат добави:
— Но си първата, която не циври, и първата, която ме вижда.
— Колко момичета са минали през това изпитание?
— Ами… бих казал, че… през всичките тези хилядолетия… са може би стотици?
Анаид пребледня.
— Тоест на всеки пет или десет години срещаш момиче като мен, полуголо, хванато като в капан, само и изоставено на скалата, а на следващия ден вече го няма.
— Точно така.
Анаид почувства, че я обзема паника. Кой можеше да живее хилядолетия и да се преобразява на различни хора? Кой преследваше момичетата и им пиеше кръвта? И ако все още търсеше потвърждение на ужасното си съмнение, вече го бе намерила.
— Тя е Одиш.
— Точно това си мислеха и другите.
— Кои?
— Момичетата.
— Значи можеш да четеш чуждите мисли?
— Мога.
Анаид изпадна в отчаяние. Не й оставаше много време. Няма да стои тук и да чака да стане жертва на една Одиш, която се преструваше на Омар, или да умре от удавяне.
— Ще ми помогнеш ли?
— Да, бих искал. Как дойде дотук?
— На гърба на един делфин.
— Доста оригинално ездитно животно.
— Да, но отказва да ме върне обратно на сушата.
Нова вълна, този път по-мощна, заля Анаид и я блъсна толкова силно, че тя се подхлъзна и течението едва не я отнесе. В последната секунда успя да се вкопчи за издатина в скалата и се задържа, макар и с цената на това да си издере ръката.
Накрая ураганът се разрази и плисна силен дъжд. Вятърът, остър и дяволски зъл, предизвика силно вълнение и огромни капки дъжд заудряха по вълните. Анаид губеше почва под краката си и не знаеше за какво да се хване. Чувстваше се част от разгневеното море, част от цялата тази вода, която кипеше, покрита от пяна. И докато откриваше за себе си тези непознати досега усещания, видя как делфинът се плъзга безшумно до нея.
Анаид стисна очи, наведе се над вълните, отпусна се и се сля с морето.
Воинът изчака минута, две, три и въздъхна.
Беше ужасно.
Клетото дете беше изчезнало и вече не му трябваше помощ от никого. Отново бе останал сам, лице в лице с вечността и с тежката си присъда. Два делфина за миг го разсеяха от мислите му с ликуващите си викове, но веднага отплуваха някъде надалеч. И хоплитът, отегчен както всяка нощ, се излегна на вълните, за да съзерцава светкавиците.
След час пристигна моторна лодка, управлявана от жена, загърната в дъждобран, закръжи около мястото, като вземаше умело завоите и избягваше ловко скалите, направи три кръга, за да разузнае обстановката, но без никакъв резултат.
Хоплитът, който мислеше, че никой не може да го види, се облегна дръзко на скалите, за да наблюдава по-удобно смелата натрапница.
— Хей, ти!
Каликрат не можеше да повярва:
— На мен ли говориш?
— Че на кого друг?
Каликрат, удавник и игнориран в продължение на две хиляди и петстотин години, имаше за втори път щастието да разговаря с живо същество, и то само за една нощ.
Глава деветнадесета
Ритуалът за посвещаването
Криселда кършеше ръце, изпаднала в пълно отчаяние.
— Направи нещо. Трябва да направиш нещо.
Валерия си даваше вид, че владее положението, но всъщност не беше предвидила толкова страховита буря. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, а дъждът яростно биеше по стъклата.
— Предзнаменованията сочеха, че денят ще е благоприятен.
Криселда разтвори широко вратата. Едва я удържаше да не се захлопне.
— Благоприятен? На това ли му викаш благоприятен?
Валерия започна да се бои, че е сбъркала в предсказанията си. Това беше най-страшната буря, която бе виждала от много дълго време насам.
— Посвещението не бива да се прекъсва. Веднъж започнато, трябва да бъде доведено докрай.
— Повече ме вълнува животът на Анаид, отколкото посвещаването й. Ако не бъде посветена от воден клан, ще го направим в огнен или въздушен клан, но моля те, бъди така добра да я върнеш.
Валерия си погледна часовника.
— Малко остава до зазоряване. Нека спазим ритуала.
Криселда тръгна към външната врата.
— Ако не го сториш още сега, ще предупредя патрула и ще я обявя в полицията за изчезнала.