Зави се в меките чаршафи и заспа дълбоко. Сънят й не бе нито приятен, нито лек. Нищо не чуваше. Нищо не виждаше. Изобщо не усети връщането на Анаид сутринта, нищо не разбра за суматохата, настъпила в къщата, за телефонните обаждания, нито за впечатляващата история на Анаид. Не чу дишането на Анаид, която спа цял следобед и цялата следваща нощ до нея, след като бе преминала през най-необикновеното изживяване в живота си.
Това беше кошмар.
Анаид не се беше възстановила от умората. И може би никога нямаше напълно да се възстанови. Веднъж Деметер й беше споделила, че има състояния на емоционално изчерпване, който траят вечно. Сега вече я разбираше, нейното беше от този род.
Да се чувства покойница, когато в действителност преживяваше страховита морска буря, затворена в тялото на делфин, я бе довело до такава съсипваща умора, че дори всички часове сън на света не биха могли да я изличат.
Да се чувства предадена от Валерия, когато всъщност тя беше жрицата, отговорна за доброто изпълнение на посвещаването й, се оказа пагубно изтощително откритие за нея.
Валерия обаче беше свикала Съвета и Анаид не можеше да отсъства. Тя беше главният подбудител и главният герой. Последните събития, застрашаващи общността Омар, бяха нажежили обстановката и бяха алармирали всички етруски кланове. В тази връзка за идването си бяха обявили магьосници от клановете на кукумявката, на враната, на тъпомуцунестия делфин и на змията, които пристигаха от Палермо, Агридженто и Сиракуза. Изгаряха от нетърпение и любопитство да се запознаят с малката Цинулис, която, освен че бе дъщеря на избраницата, се беше прославила с наскоро проявения си героизъм.
Валерия се помъчи да държи случилото се в тайна, но прекалено бъбривите делфинки бяха разпространили новината за преображението на Анаид и мълвата се бе разнесла светкавично, предавана от уста на уста. Всички искаха да присъстват на посвещаването и да използват сгодния случай, предоставен им от момичето, за да се противопоставят, вече по-решително и с нужната подготовка, на несигурното съществувание, на което бяха обречени, откакто Селене изчезна.
В морското заливче, отворено на изток, Анаид беше център на всеобщото внимание. Магьосниците не спираха да прииждат.
— Къде е малката Цинулис?
Това беше най-често произнасяното изречение тази нощ.
— Прилича на Деметер.
— С нищо не ми напомня за Селене.
— Горкичката, да загуби и двете.
Това бяха коментарите, които се въртяха все около личността на Анаид. Сетне всички втренчваха очи в нея. Някои скришом, други прямо и директно, както е присъщо на зрелите хора, които не се преструват и не се страхуват да покажат отношението си. Анаид можеше да прочете в смръщените им вежди недоумението как хилаво дете като нея беше намерило силата да се превърне в делфин. За щастие, никой не се осмели открито да зададе въпроса. Биха останали разочаровани, понеже дори самата тя не го знаеше. А вероятно нямаше да знае и как да се върне в тялото си, ако не беше Валерия, която й се притече на помощ и се озова на скалата веднага след като ураганът утихна, погали мократа й кожа и й каза точно какво да направи, стъпка по стъпка, за да си възвърне човешкия образ. Анаид нямаше представа дали би могла да повтори подвига си. А и Валерия своя.
Най-сетне, когато луната в първата си четвъртина освети с бледите си лъчи южната извивка на залива, защитена от вятъра и от любопитни погледи, Валерия запали свещите и в качеството си на жрица, извършваща свещенодействието на обреда, раздаде купите на участничките. После ги подкани всички да подемат песнопението и ритуалните танци и заедно да пият.
Анаид присъстваше за първи път на сборище на магьосници и изживяването й се стори особено вълнуващо. Може би понеже беше главният герой на тържеството, може би защото се чувстваше част от това обединение от гласове и умове, които празнуваха радостното събитие, че са се срещнали и са се познали, че в група са единни, по-силни и по-защитени.
В това се състоеше щастието да си Омар.
Това беше и товарът на съзряването й, понеже оттук нататък, дори да искаше, никога повече нямаше да избяга от железния контрол на общността.
Посвещаването беше просто. За Анаид беше фасулска работа. Точно както бе пророкувала Клодия, трябваше да покаже, че е способна да задържи във въздуха едно перце, да напълни с вода празна съдина; да запали изсъхнал дънер и да накара вълшебната си пръчица да пусне листа. Всичко това с помощта единствено на волята и способностите си и пред зоркия поглед на присъстващите. Анаид обаче не се побоя. Беше разбрала, че до голяма степен успехът на магията зависи от увереността в собствените сили, както и, разбира се, от емоционалното й равновесие. Така например гневът бе превъзходен стимулант, но никога не можеше да съпътства хубавото вълшебство.