— Защо, не ти ли позволява?
— Както можеш да се досетиш, не, не ме пуска. Но и ти имаш голяма вина за това.
— Аз ли?
— Всичко започна с майка ти — цялата тая бъркотия около нея и отвличането й.
— Това какво общо има?
— Ами предизвика паника и всички Омар са се побъркали с тази история. На това му викат политика на страха.
Анаид се възмути:
— Нищо не сме си съчинили! Майка ми изчезна.
— Сигурно се е чупила с някого.
Анаид скочи и й зашлеви яка плесница. Клодия остана като втрещена, като не знаеше дали да ревне с пълно гърло, или да се разсмее. Анаид мигом съжали, понеже Клодия се разтрепери толкова силно, че чак зъбите й затракаха.
— Какво ти става?…
— Не се доближавай до мен! — изкрещя й Клодия.
С треперещи ръце тя се протегна, взе пуловера от стола и го навлече върху фланелката. На секундата треперенето спря и Клодия въздъхна облекчено.
Анаид обаче се обърка още повече.
— Какво правиш с моя пуловер?
Клодия зае отбранителна поза.
— Какво, обличам го. Студено ми е.
— Откъде го взе?
— От леглото. Беше на леглото ти.
— Не съм го донасяла, изобщо не съм го слагала в сака си.
— Нима? Тогава как се е озовал в Сицилия? Долетял ли е, или е доплувал?
Анаид осъзна, че думите й са прозвучали неправдоподобно, но наистина беше уверена, че го е оставила у дома. Когато си приготвяше багажа в Урт, го сложи настрани, понеже бе много дебел. Беше се приготвила да го вземе, но после размисли и го върна на мястото му, на закачалката. Беше абсолютно сигурна.
Докато наблюдаваше Клодия, която си зализваше с пяна косите, за да им придаде желаната форма, забеляза как непрекъснато си чеше ръцете.
— Върни ми го — помоли я Анаид, без да знае защо го иска.
— Ако сега го съблека, ще си разваля къдриците, съжалявам.
Клодия си взе чантата и много ловко скочи през прозореца. Анаид, по пижама и с глупаво изражение на лицето, я гледаше как излиза. После реагира светкавично, съблече пижамата, нахлузи дънките и една фланелка без ръкави. Само след секунди вече се измъкваше през прозореца подир Клодия, като се мъчеше да остане незабелязана.
Когато загаси светлината в стаята, й се стори, че в тъмното проблясват червени светлинки и дори усети парене по гърба си. Но беше толкова ядосана и така изгаряше от любопитство, че не обърна внимание и изхвърча навън.
Въпреки тънките токчета на елегантните си сандали Клодия летеше като стрела. Тичаше така отчаяно, сякаш животът й зависеше от това, а Анаид я следваше на зигзаг, на прибежки между китните вили с решетъчни огради, покрити с цъфнали глицинии, близо до плажа.
Смеховете и музиката се чуваха отдалеч. Нощта кънтеше от тях. Градината беше украсена с гирлянди и осветена с разноцветни лампички. Гледката изпълни Анаид със завист.
Съзря група момчета и момичета на нейната възраст, които танцуваха, пиеха, смееха се и се прегръщаха, полускрити сред бръшляна и жасмините.
Стана свидетел как радостно приветстваха шеметното пристигане на Клодия с викове и аплодисменти.
Видя как едно мургаво момче, високо, с тъмни очи и с пиърсинг на ноздрата, излезе напред и се затича към нея, а Клодия се хвърли към него, с името му на уста „Бруно“, и наблюдава как двамата се сляха в прегръдка и се целунаха страстно пред приятелите си.
Поредицата от картини мина пред очите й само за няколко минути. Нощта, обсипана със звезди, миришеше на бронзант, на плажно масло, на гримове, алкохол и пот. Бяха млади и се забавляваха. Клодия се смееше, не спираше да бърбори разпалено и весело, седнала в скута на приятеля си, пиеше направо от бутилката, прекъсваше го с продължителни целувки и непрестанно чуруликаше, докато той бе сложил ръка на коляното й и я гъделичкаше по крака.
Анаид не искаше да гледа повече. Сега й стана ясно. Вече разбираше Клодия, въпреки че не можеше да си се представи на нейно място, не беше изпитвала подобни чувства. Това ли е щастието? Да си влюбена, да имаш приятели, да те канят на купони.
Тя седна на земята пред оградата на градината, обгърна с ръце коленете си и се заклати в ритъма на музиката.