— Здрасти.
Анаид вдигна глава и се озова лице в лице с момче на нейната възраст, леко неугледно, малко пъпчасало, малко срамежливо.
— Здравей — отговори тя без особен ентусиазъм.
— Искаш ли глътка? — предложи той и подаде бутилката, която носеше.
Анаид никога не беше вкусвала алкохол. Досрамя я да си го признае.
— Не, благодаря.
— Цигара?
Още по-лошо, щеше да се закашля.
— Не, благодаря.
— Искаш ли да се поразходим?
Анаид се уплаши? Тоя подиграва ли й се?
— Не, благодаря.
— Досаждам ли ти? Ако предпочиташ да останеш сама, се връщам при останалите.
Анаид се сепна. Очевидно момчето полагаше усилия да бъде мило с нея, а тя, която само секунди преди това мечтаеше да бъде нормална като другите, сега се държеше като пълно куку.
— Не, не си отивай, моля те.
На лицето на младежа се изписа задоволство.
— Казвам се Марио.
— Аз съм Анаид.
Марио седна до нея и запали цигара. Анаид пое сладникавия дим на червения тютюн, но освен него надуши нещо странно, нещо необичайно. Определено беше неприятна, остра миризма, която я накара да сбърчи нос.
— Какво ти става?
— Нещо ми мирише гадно.
— Искаш да кажеш, че смърдя?
— Не… не ти… това е…
Анаид погледна натам, откъдето идваше странната миризма. Стори й се, че мярна сянка, но Марио вече беше скочил като ужилен от думите й.
— Слушай, маце, така доникъде няма да стигнем. Аз ще се поразходя.
И Анаид бързо се изправи.
— Идвам с теб.
Марио тръгна към плажа. На Анаид, която вървеше до него, й хрумна, че ако някой ги види така, ще си помисли колко е нормално момиче, отишло на купон, да иска да се усамоти с гаджето си, за да се целуват.
Защо пък не?
Естествено, Марио не даваше вид на момче, готово да поеме инициативата. Нищо чудно, след като на няколко пъти му бе отрязала квитанциите. Въоръжи се със смелост и направи първата стъпка:
— Няма ли да се целунем?
Момчето рязко спря, закова се като втрещено.
— И ми го изтърсваш просто така?
Анаид интуитивно усети, че отново е сгафила.
— Ами как искаш?
— Не така директно.
— По-заобиколно ли?
— Да.
Анаид свали картите.
— Извинявай, но никога не съм се целувала с момче.
Марио се прокашля смутено.
— Боя се, че… не съм подготвен.
Анаид се обърка. Това отказ ли е? Отсрочка? Или паническо бягство?
— И ти ли не си?
— Не съм казал такова нещо!
— Така ми се стори. Май сме квит.
— Я се разкарай!
— Оооооо, май ще се подмокриш от страх.
Марио обаче би предпочел да умре, отколкото да си признае.
— Просто не ме вдъхновяваш.
Анаид почувства как кръвта й кипва.
— Аз? Аз не те вдъхновявам?
— Ама никак. Не мога да се настроя на сантиментална вълна с теб, толкова си антиромантична.
Анаид нямаше да се изненада, ако я бе нарекъл грозна, ако й беше казал, че е изключително боса в тия работи или дори че е абсолютно дърво, но „антиромантична“ наистина я обиди, засегна я дълбоко. Означаваше, че има нещо сбъркано в нея, в самата й природа, не е способна да събуди нежни чувства, а тъкмо обратното — отблъсква. Отблъскваше целувките, все едно беше намазана с лосион против момчета вместо против комари.
Изпълнена с искрено възмущение, си представи Марио като огромен комар, който безуспешно се опитва да я ухапе и…
Марио заподскача, сякаш подхвръкваше, затрепка, замаха с ръце и започна да издава странен звук, като жужене.
— Марио, Марио, какво правиш?
— Зззззззззз!
Анаид си запуши устата ужасена. Марио се мислеше за комар.
За щастие, всички бяха доволно пийнали и никой нямаше да се изненада при вида на момче, което правеше маймунджилъци и се кълчотеше на плажа, имитирайки летящо насекомо.
Въпреки това Анаид се чувстваше ужасно. Току-що беше посветена като магьосница Омар, беше единодушно провъзгласена за поборник на всеобщото добруване, а само след няколко часа, поддавайки се на глупавото си желание да отмъсти, че е била пренебрегната, обричаше клетото момче да се мисли за комар.
А най-лошото: изобщо не си бе дала сметка, че изрича заклинание. Просто й се беше изплъзнало, ако можеше така да се каже.