— Страх ме е — призна си Анаид.
Аурелия седна до нея и я помилва.
— Разбирам те. Страшно е да осъзнаваш, че тези, които трябва да те защитят, са по-неспособни от теб. Същото се случи и с мен като малка.
— Какво?
— Беше ужасно.
— И какво стана?
— Една Одиш отне живота на сестра ми.
Анаид си спомни за илюстрациите от книгата, изобразяващи момичета Омар, обезобразени, мъртвешки бледи, напълно обезкървени. Потрепери.
— Бях съвсем малка, спяхме в една и съща стая. Бях забелязала, че от много време нощем ставаше изключително неспокойна и уплашена. Накрая видях вещицата Одиш да идва до леглото й, за да изцеди последните капки кръв от сърцето й.
Анаид се парализира от страх.
— И какво направи?
— Борих се срещу Одишката, никой не ми беше показал как, но това е изкуство, което змиите владеят от най-древни времена. Дойде ми отвътре, по инстинкт.
— Проявила си голяма смелост.
— Да, но бях още дете и вярвах, че майките са винаги по-силни от дъщерите си. Така че потърсих помощ от майка си.
— И какво стана?
— Майка ми реши, че всичко е изгубено.
Анаид замълча. Със своята история Аурелия й беше дала отговор на много от въпросите, които я измъчваха.
— Още веднъж — тихо изрече Анаид.
Аурелия избърса с опакото на ръката си една сълза в крайчеца на окото.
— Заклех се никога да не се предавам, а после открих, че това е бойната тактика на змиите. Разбрах го инстинктивно, макар и не всички да притежавахме тази вродена способност. Майка ми бе лишена от инстинкт.
— Изправяла ли си се и друг път срещу някоя Одиш?
Аурелия се огледа на всички страни. После хвана Анаид за ръката и я завлече до душовете, отвори крана на единия и при шума от шуртящата вода, който заглушаваше думите й, си призна:
— Да, веднъж.
— Защо шепнеш?
Аурелия беше видимо притеснена.
— Забранено е.
— Забранено е да се бориш срещу Одиш?
— Не си ли чувала историята на Ом? Ом скрива дъщеря си Ома, за да попречи на сестра си Од да й изпие кръвта. Това сме правили и правим хилядолетия наред ние, жените Омар — крием се и избягваме сблъсъка.
— Ом не е стояла със скръстени ръце. Унищожила е реколтата и е предизвикала силен вятър.
— Точно така. Затова сме се научили да владеем природните стихии.
Анаид продължаваше да нарежда парчетата от пъзела:
— Да, но въпреки всичко аз се уча да се бия. Съветът на магьосниците ме натовари със задачата да спася Селене от жените Одиш. Именно затова ме обучаваш в бойното изкуство.
— Страхуват се. Много се страхуват.
— От какво?
— От избраницата.
— От Селене? От майка ми?
— Ако Селене стане една от онези, ако се превърне в Одиш, пророчеството вещае края на рода Омар.
— Но това е абсурд! Селене никога няма да бъде една от тях.
— Да се надяваме, че не.
Анаид долови несигурността и тревогата, скрити зад това „да се надяваме“, нервното потрепване на гласа й между сричките, лекото запъване при произнасянето на „не“-то. Нима боец като Аурелия се страхуваше?
— И ти ли се боиш?
— Салма отново е тук.
— Салма? Чух Валерия да споменава името. Коя е тя?
— Безмилостно жестока Одиш, имала е хиляди имена, сменяла е външния си вид безброй пъти.
Анаид потръпна.
— Това означава ли нещо?
— Нещо лошо ще се случи или вече се е случило.
— Трябва да побързам, така ли?
Аурелия й посочи десния си крак. Два пръста липсваха.
— Щом ти се налага да се биеш с Одиш, запомни добре двата ми съвета. По един за всеки загубен пръст.
Анаид се доближи до нея, като жадно попиваше всяка нейна дума.
— Никога не им вярвай. Не вярвай на нито една тяхна дума, дори казаното да изглежда правдоподобно, дори да има някаква вероятност да бъде истина, не ги слушай. Те ще те объркат.
Анаид запечата в паметта си скъпоценния съвет.
— А втория?
— Не ги гледай в очите. Цялата им сила е съсредоточена в тях. Могат да парализират волята ти и да забият ножа в сърцето ти. Отбягвай да ги поглеждаш. Бий се на тъмно. Използвай превръзка или каквото и да било, нещо, което да те предпази от погледа им.
Анаид беше жадна да научи колкото е възможно повече.