Анаид дълго се разхожда по плажа сама. Беше се представила достойно пред Аурелия и завърши с голям успех тренировките, но вместо да изпита гордост от постигнатото, неочаквано я бе обзело чувство за празнота. Може би бе успяла да стане добър боец, но… Дали това щеше да й помогне да се пребори със самотата си, с неспособността си да печели приятели, с незавидната си съдба на грозновато сираче?
Прибра се и завари Клодия в леглото. Никога не си лягаше толкова рано и Анаид, убедена, че бе някакъв трик, напразно я зачака да стане, да се облече, да се гримира и да излезе през прозореца.
Клодия обаче остана в леглото, кашляше лошо и трепереше цялата, макар и под две одеяла и дебела покривка за спалня.
— Зле ли ти е?
Настъпи необичайна тишина. През изминалите седмици почти не бяха разговаряли. Бяха като две непознати, споделящи една и съща стая, а сега изненадващо Анаид бе задала доста личен въпрос.
— Много е студено — отвърна Клодия след малко. — Не забелязваш ли?
Беше в разгара на лятото и температурите на острова бяха убийствено високи, беше непоносимо горещо, жегата бе направо задушаваща, особено за Анаид, която бе свикнала на високопланинския климат.
— Та ти си болна.
— Не… — отрече Клодия и веднага зае отбранителна позиция. Преди още Анаид да успее да й възрази, тя сама се поправи: — А може и да съм…
— Каза ли на Валерия?
— Дори не си го и помисляй!
Анаид млъкна, а Клодия лека-полека започна да излиза от черупката си, като мида — бавно и мъчително.
— Разболях се през нощта на бурята, хвана ме настинка и още я влача. Развалих си съня.
— Нещо боли ли те?
— Всички кокали, гърдите при дишане и главата.
Дори самото усилие да говори предизвика силен пристъп на кашлица. Анаид се изправи и прокара ръка по челото й. Беше студена, направо ледена. Странно! Изобщо нямаше температура. Когато понечи да отдръпне ръката си, Клодия я задържа.
— Не, остави я, облекчава ми болката.
На Анаид й стана приятно. Клодия я молеше да я излекува от мигрената. Постави ръцете си на леденото й чело, съсредоточи се и започна да поглъща студа от тялото й, усещайки го как преминава в нея, завладява нейното тяло и сковава сърцето й. Клодия спря да трепери и се усмихна. Това й стигаше, за да я насърчи да продължи. Анаид отново събра сили, опипа с вещина черепа на Клодия и малко по малко, като по някакво вълшебство, пръстите й се удължиха, докато накрая проникнаха в мозъка й, стигнаха до възпалените нерви, до всеки един поотделно и до всички в съвкупност. С възглавничките на пръстите си усещаше как напрежението изчезва и кръвта отново потича свободно по вените й. Дишането на Клодия, преди това тежко и затруднено, стана равномерно, лицето й се отпусна, а очите й започнаха да се притварят с леко и неосъзнато потрепване на ресниците.
Анаид се загледа в нея. Така унесена в сън, с черните си къдрави коси, пръснати по възглавницата, оградили като в рамка миловидното й бледо и овално лице, тя й заприлича на християнска икона на Дева Мария.
В нея Анаид съзря едно тъжно влюбено момиче, което страда, че майка му го държи вкъщи като затворник, само защото е магьосница. Искрено съжали, че не може да й бъде приятелка.
Докато се връщаше към леглото си, я втресе неудържимо от главата до петите. Стана й студено, ужасно студено. Трепереше като лист и зъбите й тракаха. Настинката на Клодия се бе прехвърлила в нейното тяло. Отвори гардероба, извади пуловера си и когато го облече, веднага се почувства по-добре.
Грохнала от умора, напълно изчерпана, се просна на леглото и затвори очи.
Събуди се след няколко часа, цялата изпотена и със силно парещо усещане по кожата. Много ясно, трябва да бе от грубата вълна на пуловера. Нима беше заспала така навлечена посред лято? Докато го събличаше, пак почувства онзи неприятен остър мирис, същия, който бе доловила на купона с приятелите на Клодия. Нещо, съвсем инстинктивно, я накара да не мърда.
Тогава чу как Клодия стене и току проплаква. Беше заспала и изглежда сънуваше кошмар. Но когато Анаид поиска да стане и да иде до нея, за да я успокои, осъзна, че тялото й, нейното собствено тяло не реагира и не се подчинява на волята й. Изпита ужас, че се е парализирала. Колкото и да се мъчеше да помръдне крайниците си, тялото й оставаше неподвижно като труп, безжизнено и безчувствено. Дори очите й не се подчиняваха на командите й и не можеше да ги отвори. Помисли си, че е потънала в дълбок сън, и се насили да се събуди, но миризмата бе ужасно силна, а и хлипането на Клодия беше истинско. Значи беше будна. Какво ставаше?