— Искаш ли да ти направя масаж, за да се отпуснеш. Така ще можеш по-добре да си починеш.
Клодия обаче отвърна с нападка:
— Да не си ме пипнала, мръсна доноснице.
Анаид се сви в леглото си. Не беше справедливо, опитваше се да я защити. Сега Клодия изливаше гнева си върху нея, вместо да го насочи срещу Валерия или срещу Одишките.
Сънят на Клодия бе неспокоен и трескав, начесто прекъсван от мъчителни хрипове и резки стряскания. Задушаваше се и казваше, че не й достига въздух, отиваше до прозореца, колкото да я лъхне ветрецът и да я освежи, без дори да подаде глава навън, след което, все така тревожна, се връщаше в леглото.
От известно време от градината се носеше силният остър мирис и надвиваше уханието на жасмина и глициниите.
Анаид беше нащрек.
Именно неговото присъствие предизвикваше мъчителното безпокойство на Клодия. Одишката не можеше да преодолее защитата сама. За да влезе и да направи магията, се нуждаеше от силата на погледа си. Оставаше навън, призовавайки настоятелно Клодия, както кравата зове теленцето си, и Клодия умираше от желание да й се подчини. Внезапно тя се изправи и посегна към дрехите си, за да се облече.
— Къде тръгна?
Анаид й се изпречи на пътя. Ръцете на Клодия отчаяно се протягаха към дънките.
— Бруно. Бруно е болен, Бруно се нуждае от мен.
Анаид запали лампата.
— Откъде знаеш?
— Знам го, нали съм вещица като теб. Знам го. Това е знак за смърт. Предвещание за смъртта на Бруно.
— Грешиш.
— Млъкни.
Но Анаид не искаше да мълчи. Загаси светлината, хвана Клодия за ръка и я заведе до прозореца. В мрака на градината ясно се очертаваше силуетът на жена.
— Виждаш ли я?
— Разбира се, че я виждам. Това е братовчедката на Бруно. Дошла е да ме вземе.
— Ти луда ли си? Тя е Одиш. Пие ти кръвта, затова си толкова бледа и със сенки под очите. Затова стенеш насън и усещаш болка в сърдечната област. Разкрий ми гърдите си и ще ти покажа раничката.
— Остави ме. Не ме докосвай!
Анаид отдръпна ръцете си. Клодия, силно разстроена, кашляше и дишаше трудно.
— Защо не мога да изляза от стаята? Какво ме спира?
Анаид нямаше как да я залъгва.
— Направих заклинание за защита, та никой да не може да ти стори нищо лошо.
Клодия се хвана за сърцето, беше силно превъзбудена. Закрачи напред-назад из тясната стая, като разярен лъв в клетка. Накрая спря за миг пред прозореца със замислен вид, после седна с клюмнала на гърдите глава.
— Искаш да кажеш, че братовчедката на Бруно е Одиш и ми пие кръвта?
Анаид си отдъхна успокоена. Най-после! Най-накрая започваше да осъзнава положението.
— Снощи я видях тук, на леглото ти, в тази стая.
— Значи затова си говорила с майка ми. Искала си да ме защитиш.
Анаид кимна утвърдително. Клодия се хвана за главата.
— Колко съм била глупава! Сега разбирам. Ти просто си искала да ми помогнеш.
Анаид стисна ръката й, беше ледена.
— Хайде, сложи си нещо топло и се успокой. Трябва да почиваш.
Предложи й пуловера си, за да се сдобрят. Клодия го прие и го облече с признателна усмивка, но не си легна.
— Предпазният щит няма да ми попречи да отида до тоалетната, нали? Ще се напишкам.
Анаид развали магията за малко.
— Хайде, върви, но се върни бързо, иначе Одишката може да се вмъкне в стаята и да ме вкамени с поглед.
— Добре. — Клодия излезе на пръсти и се запъти към тоалетната.
Анаид застана на пост до прозореца, да пази, като внимателно следеше всяко движение на Одишката. Тя тъкмо се отдалечаваше от къщата и се насочваше към колата си, спряна в страничната уличка. Анаид си отдъхна облекчено. Изглежда се бе отказала от намерението си.
Чу шуртенето на водата от казанчето в тоалетната и се отдръпна от наблюдателния си пост, накани се да направи отново заклинанието за защита. Неочаквано вниманието й бе привлечено от отекващи забързани стъпки и от глухия шум на затръшната врата. Какво ставаше?
Подаде глава от прозореца, измъчвана от ужасно предчувствие. И наистина, беше Клодия, която се измъкваше на бегом, боса и по пижама, през градината. Тичаше към колата, която я чакаше със запален двигател и с отворена врата. Беше я измамила. Беше се оказала по-хитра, отколкото изглеждаше.
Анаид й извика, но не успя да я спре. Грабна атамето си. Взе и брезовата си пръчица. Скочи през прозореца, вкопчи се за ствола на сливовото дърво и се спусна по него, докато стъпи на земята, прекоси тичешком градината, като следваше Клодия, и когато се озова вече на улицата, задейства по инстинкт. Направи заклинание за илюзия и за отрицателно време вече седеше на волана и шофираше колата на Селене. Този път нямаше никакъв проблем с маневрите. Изхвърча като стрела след белия автомобил на Одишката, който ясно се виждаше по криволичещото шосе. Не ги изпускаше от очи, като караше без фарове и на благоразумно разстояние.