Комплексът беше частен и просто великолепен. Тревата на игрището за голф беше като коприна. Сградите бяха боядисани в нежно розово, с бордюри от камък. Повечето изглеждаха поне на триста години. Някога тук се бе намирала голяма захарна плантация. Самият хотел бе кацнал на носа над синия карибски залив.
Таксито спря пред входа и портиерът пое багажа им. Джак се отправи към рецепцията. Над входа имаше мраморна табела с надпис:
1653 1947
ПИРАТЪТ
Аби остана при багажа. Страхуваше се да не й откраднат компютъра. Подробният план за продължението беше почти готов. Той се превръщаше в изключително важен документ. След като първата книга очевидно щеше да струва милиони, планът на продължението беше направо чисто злато и Аби го приемаше точно така. Имаше един екземпляр на хартия, беше го записала и на дискета. Малкият й компютър се превръщаше в неразделна част от живота й, ако искаше да завърши книгата навреме.
На рецепцията я очакваше изненада.
— Изглежда, че твоят приятел Спенсър най-сетне ни на стигна — заяви доста раздразнено Джак.
— Как е успял?
— Преди да тръгнем, му казах да праща тук всички съобщения — обясни Джак. — А той ти е пратил подарък.
— Какъв?
— Навън е, на паркинга отпред — изчурулика администраторката, преди Джак да успее да отговори, и изгледа Аби с неприкрит интерес. Сигурно дамата беше някоя много известна личност. Подобни подаръци бяха голяма рядкост.
Аби се втренчи недоумяващо в Джак.
— Не ме питай — сви рамене той.
Тя излезе навън и там, под сянката на голямо дърво, беше спряло едно малко беемве, модел Z3, със свален гюрук.
— Под наем ли го е взел? — попита Аби, като влезе вътре.
— Изглежда, че го е купил — поясни Джак. — С твоите пари. — Той завъртя верижка с ключове на пръста си и й пода де един плик. Вътре имаше бележка.
Поздрави от дома!
Знаех, че ще ти трябва превоз и накарах един дилър да ти го изпрати от Маями. Не се ядосвай. Можеш да си го позволиш. Освен това имаш повод да празнуваш, повярвай ми.
Аби не само се ядоса, тя просто побесня. Това беше проява на прекалена екстравагантност, която щеше да привлече вниманието върху нея. А тя не го желаеше. Жената на рецепцията й се усмихваше. Знаеше, че колата струва поне трийсет хиляди долара. Сега щяха да я третират като богата туристка и щеше да й бъде по-трудно да общува с местните хора. Морган нямаше право да постъпва така. Беше излязъл извън рамките на приятелските отношения.
В големия плик бе пъхнат още един, по-малък и запечатан. Тя го отвори. Вътре имаше две дебитни карти от сметки в Мартиника, едната във френска банка. Аби можеше да тегли оттам суми, без да бъде открита. Щял да й съобщи подробностите по телефона. Типично за Спенсър. В един миг те вбесява, в следващия ти спасява кожата.
Аби и Джак се настаниха в отделни стаи в старинна сграда близо до водата. Плочките на пода бяха в холандско синьо, леглото беше двойно, а банята огромна. Всяка стая имаше и собствена веранда над водата. На около стотина метра от тях започваше извиващата се в дъга плажна ивица.
— Дай ми паспорта си и кредитните карти, които няма да използваш редовно — каза й Джак. — Имаш ли някакви бижута?
— Хей, да не се каниш да ме обереш?
— Хенри ми каза, че в комплекса няма сейфове. Трябва да внимаваш. Един американски паспорт струва много пари тук.
Аби го изгледа втренчено, питайки се дали трябва да му повярва. После му подаде паспорта си и едната дебитна карта.
— Ела тук и ще ти покажа как става. Ще използваме моята стая, защото ще я запазя. — Те влязоха в неговата стая и се приближиха до гардероба. Вътре имаше електронен сейф с размерите на микровълнова печка.
— Кога е рожденият ти ден?
— Не сме достатъчно близки за подобни въпроси — озъби се Аби.
— Излъжи ме тогава.
Тя издиктува шест цифри, според които излизаше на трийсет и четири години. Джак ги набра и извади някакъв метален щифт от вътрешността на вратичката.
— Сега е нагласен. Отваря се само при тази комбинация, освен ако някой не сложи щифта обратно и не промени цифрите. — Той затвори вратата и натисна копчето за заключване. Стоманената вратичка се затвори с леко бръмчене. Той набра цифрите и вратата се отвори. Джак сложи паспорта на Аби и едната дебитна карта в сейфа, затвори вратичката и натисна копчето за заключване. — Можеш да слагаш вътре и ръкописа, и каквото друго пожелаеш. — Той я изпрати до стаята й и й предложи да обядват на плажа. Аби си погледна часовника.
— Първо трябва да се обадя по телефона. Нека да се срещнем след петнайсет минути.