Джак се усмихна. Знаеше, че ще се обади на Спенсър и ще му вдигне скандал. Аби не можеше да прикрива чувствата си, а в момента още беше бясна заради колата.
— Много е хубава — каза й Джак. — Де да имах и аз такъв приятел. Трябва да му благодариш. — Явно искаше да присъства на разговора.
— Ще се видим след няколко минути — отпрати го Аби.
— Ще дадеш ли едно кръгче?
Аби го изгледа яростно и той вдигна примирително ръце.
— Само се шегувах. — Джак затвори вратата зад себе си.
Наближаваше обяд. На Западното крайбрежие още нямаше осем. Четири часа разлика. Ако имаше късмет, можеше да хване Морган, преди да тръгне за работа. Тя се опита да набере номера директно, но не успя. Телефонната система на острова беше доста примитивна. Трябваше да се мине през централата на хотела, оттам през централата за международни разговори. Нещо по линията пукаше и пращеше. Последствия от последния ураган, обясниха й от хотела. Накрая някой вдигна слушалката от другия край.
— Ало? — Беше гласът на Морган. Познат и близък.
— Какво, за бога, си мислиш, че правиш?
— Аби? — Гласът на Спенсър беше възбуден, почти еуфоричен. — Звучиш като че от тунел. Къде си, по дяволите?
— На остров Сейнт Кроа. Не съм искала кола, Морган. Какво си въобразяваш?
— Знам. Но реших, че може да ти хареса. Освен това я взех изгодно. Не ми се сърди, моля те.
Разкаянието в гласа му смекчи гнева й. Такава си беше тя, избухваше лесно, но не можеше да се сърди за дълго, особено на хора, които обичаше. Телефонът изпука отново.
— Там ли си?
— Аха. Сега всички наоколо знаят името ми — отвърна тя. — Американката с лъскавата кола.
— Покара ли я?
— Още не.
— Страхотна машинка — заяви доволно Спенсър. — Опитах една в салона, откъдето я купих. Не дава да я пипнеш, са ма върви.
Аби си представи солидния адвокат с посивялата коса да се хили като момченце.
— Не трябваше да го правиш.
— Научи се да се наслаждаваш на успеха си — заяви той. — Убеден бях, че сама никога няма да си купиш такова нещо.
Беше прав и Аби го знаеше. Никога не можеше да спре да се наслади на онова, което бе постигнала в живота — независимо дали бе завършването на Юридическия факултет или написването на хубава книга. Винаги беше прекалено заета с работа, с търсенето на нови възможности, с правенето на нещо ново. А сега беше успяла да се измъкне от хорското внимание и бе изтикала напред Джак. Започваше да се пита дали ще успее да си възвърне правото на собственост над своята книга. Може би Джак беше прав. Може би читателите никога нямаше да я приемат.
— Искаш ли да попитам дали ще я вземат обратно? — Спенсър говореше за колата.
Щеше да бъде глупаво. Освен това дилърът никога нямаше да я вземе обратно. А и белята беше вече станала. Не ставаше дума за пари. Ставаше дума за стремежа на Спенсър да установи контрол. Именно това бе вбесило Аби.
— Не. Всъщност би трябвало да ти благодаря. Но искам да ми обещаеш, че няма да правиш повече такива неща.
— Обещавам. Честна дума. Нали вече няма да ми се сърдиш?
— Не ти се сърдя — въздъхна тя. Не искаше да го унижава.
— Тогава чуй сега и добрата новина. Първо, колата е присъщ разход, поне една част. Приеми я като подарък от данъчните — продължи Морган. — Ще ти трябват още.
— Какво? Още коли ли?
— Присъщи разходи — обясни Морган. — Следващата книга трябва да я напишеш в някое скъпо местенце. В Южна франция например.
— Защо?
— Защото скоро ще внеса в сметката ти доста повече пари, отколкото мислехме. Не дишай — прошепна Морган, — но ще внеса почти… — линията изпука, — милиона долара.
— Я повтори!
— Казах три милиона долара.
— Не очаквах да получим тези пари още поне година.
— Знам — заяви Спенсър. — Но продажбите за чужбина надхвърлиха всички очаквания на Карла. Казва, че се дължи на информацията за филма. Не е очаквала такъв интерес, когато сте се срещнали в Чикаго. Изглежда, че в Европа са подлудели за книгата. Тя иска да говори с Джак, да му съобщи новината. Тормози ме дни наред да разбере къде сте отишли. Затова ти го подготви. Кажи му да се престори на изненадан и да е много мил с нея, като се видят. Тя смята, че заслужава.
Три милиона долара. Коленете на Аби се подгънаха и тя се свлече на леглото. Нямаше представа какво ще прави с толкова пари, как ще ги похарчи или инвестира. Не беше убедена, че иска да знае. Беше убедена обаче в едно. Това щеше да промени живота й по начин, който може би нямаше да й хареса.
— Какво ще правя?
— Какво искаш да кажеш?
— С всичките тия пари — поясни Аби.
Морган й каза да не се притеснява. Бил внесъл всичко на сигурно място, при добра лихва.