— Да ти имах проблемите! — възкликна той. — Кътлър и неговите приятелчета кръжат като лешояди във фирмата.
Искат да ми изпият кръвта. Всеки ден ми сервират по нещо ново. Трябва непрекъснато да си пазя гърба. А като те няма, е много по-трудно.
— Ако нещата продължат да се развиват така добре, няма да има нужда да се тревожиш. Можеш да напуснеш и да работиш за мен — разсмя се Аби. Морган това и очакваше да чуе — че тя вече не му се сърди.
— Получи ли дебитните карти? — попита той и й продиктува номерата на сметките. — Няма за какво да се притесняваш. Има достатъчно пари. Никой няма да може да ги проследи. Може да потърсят на Каймановите острови, но едва ли ще се сетят за Мартиника. Освен това е френски протекторат, а ти знаеш какви са французите. С тях въобще не може да се работи. Ако ченгетата започнат да ровят там, ще попаднат в истинско дипломатическо тресавище.
— Добре. Така ще имаме достатъчно време — съгласи се Аби. В известна степен й се искаше да поговори със Санфилипо, за да разбере как върви разследването на убийството на Тереза. Но ако се върнеше в Сиатъл, трябваше да отговаря на въпросите не само на полицаите, но и на пресата. И вече не ставаше дума само за Томпсън. Шумът около книгата се засилваше и журналистите се опитваха да открият Джак и всеки, който го познаваше.
— Има още едно нещо — каза Морган. Телефонът запращя отново.
— Не те чувам — извика Аби.
— Внимавай с Джърмейн. Не му вярвай, Аби. — Морган крещеше с надеждата тя да го чуе. Връзката беше просто ужасна, сякаш говореха през тръба под водата. — Той при теб ли е сега?
— Не.
— Трябва да поговорим, но не е за телефон. Ще си взема няколко дни отпуска и ще прескоча при теб.
— Защо? — Линията изпука отново. Аби усети, че всеки миг ще се разпадне.
— Имам цяла чанта с договори, които трябва да бъдат подписани от негово величество — каза Спенсър. — И трябва да поговорим за нещо много важно.
— Кажи за какво.
— Не мога. Не по телефона. Ще се опитам да се освободя и да дойда при теб. — Не знаеше как ще убеди Кътлър да пусне, но трябваше да намери начин.
— Кажи ми го сега — настоя Аби.
— Не е за телефон. — Той не разбра дали тя го чу, или не.
Връзката прекъсна. И по-добре. Спенсър беше убеден, че лошата новина, особено когато за него самият е толкова добра, трябва да бъде съобщена лично.
28
Лутър не беше направил нито крачка напред в разследването на смъртта на Тереза и Джоуи Дженрико от месец насам. Беше чакал в продължение на часове и дни пред кабинета на прокурора заедно с какви ли не представители на правораздавателни агенции за съдебни постановления и призовки. Полицаите винаги чакаха повече, отколкото хората с частни адвокати. В този случай чакането имаше скъпа цена. Удари на камък, когато се опита да проследи финансовото състояние на Аби Чандлис. Беше изтеглила някакви пари и беше изчезнала. Лутър попадна на сведения за внасяне на големи суми по една сметка, но сметката беше закрита.
Адвокатът Спенсър не пожела да говори с него. Позова се на професионалната тайна, обясни, че Аби Чандлис му е клиентка, и отказа да отговаря на въпросите му. Предложи му да я арестува, ако има основания. За Лутър всички адвокати бяха гадни типове. Истината не ги интересуваше. Работата им беше друга. За момента той не разполагаше с достатъчно доказателства да предяви обвинения към Аби Чандлис и Спенсър го знаеше. Въпреки това Лутър беше убеден, че тя или е замесена в убийствата, или знае повече, отколкото казва.
Междувременно колегите му от отдел „Съдебна медицина“ бяха попаднали на нещо доста интересно. След като откриха трупа в езерото, полицаите запечатаха апартамента на Джоуи и го претърсиха най-щателно. Мистър Дженрико беше отвратителен мърляч и те откриха много отпечатъци. Май никога не беше бърсал прах.
Но бе имал навика да забърсва по някоя стриптийзьорка от бара и да я води у дома. Според патолога бе имал и херпес симплекс в начален стадий. Който го бе убил, бе направил услуга на здравните органи.
Има случаи, когато намерени отпечатъци не фигурират в никаква база данни. Такива бяха открити на вратата на хладилника на Джоуи. Никой компютър не ги разпозна. И още нещо при тях прикова вниманието на лаборанта. Отпечатъците бяха толкова ясни поради мазното вещество, останало върху емайла на вратата. Не ставаше дума за обичайните мазни пръсти. Лаборантът изследва следите и установи, че става дума за машинно масло, произведено от компанията „Хопс“. Използваше се за смазване на леко оръжие.
Лутър изведнъж се заинтересува от неидентифицираните отпечатъци. Изпрати ги във ФБР, макар че местната полиция рядко върши такива неща, защото отнемат много време и средства. Но този път имаше защо. Отпечатъците принадлежаха на някой си Джак Джърмейн и се водеха на отчет в армията. Лутър се запита какво ли правят отпечатъците на човек, живеещ в Южна Каролина, на вратата на хладилника на Джоуи Дженрико в Сиатъл.