Още по-интересно стана, когато името на Джърмейн се появи на два чека, джиросани в полза на Аби Чандлис, преди да бъдат закрити сметките й. Изглежда, че Джърмейн бе връзката между Чандлис и смъртта на Джоуи Дженрико. Може би тя го беше наела да извърши убийството. Въпросът беше защо.
Лутър натисна бутона на асансьора за деветия етаж и се замисли. Беше девет часът сутринта и се надяваше да завари Морган Спенсър в кабинета му. Искаше да го изненада. Спенсър можеше и да се позовава на конфиденциалните отношения между адвокат и клиент по отношение на Чандлис, но какво щеше да каже за Джак? Освен това Лутър май бе попаднал на нещо, приличащо много на престъпен заговор, а изискването за конфиденциалност не се простираше върху подобни случаи. Много искаше да види как ще реагира Спенсър, като му спомене името на Джърмейн.
В приемната нямаше никой. Само една секретарка седеше зад компютъра.
— Мога ли да ви помогна?
— Търся Морган Спенсър.
— Имате ли уговорена среща?
— Не. Но съм сигурен, че ще ме приеме. — Лутър измъкна значката си от джоба.
— Един момент, моля — набра някакъв номер тя и заговори тихо. — Как се казвате?
— Лейтенант Санфилипо.
След минута някъде отзад се появи друга секретарка.
— Моля, последвайте ме. — Тя го поведе покрай кутийки — те с плексигласови прегради, където се трудеха робите, към просторните кабинети на съдружниците.
— Мистър Спенсър е на заседание в момента, но ще ви приеме веднага щом се освободи. Искате ли чаша кафе?
— С удоволствие, благодаря — усмихна се вяло Лутър и се настани на стола в малката приемна пред кабинета на Спенсър. Отвътре се чуваха гласове, но не можеше да различи никакви думи. Май бяха на двама мъже.
Секретарката му донесе кафе и се отдалечи. Лутър взе един вестник от масичката. Гласовете вътре леко се повишиха. Определено бяха на двама мъже, които се караха. Секретарката го погледна разтревожено, но Лутър бе забил поглед във вестника. Вече започваше да различава думи.
— Никакви отпуски повече. Стига толкова.
— Отивам по работа. — Лутър разпозна гласа на Спенсър.
— Да, да. Три дни на Карибите били работа. Забрави го.
— Какво значи това? Трябва да искам разрешение, за да замина в командировка ли?
Секретарката явно започваше да се притеснява, че чужд човек присъства на подобен скандал.
— Заседанието може да продължи малко повече — обърна се към Лутър тя. — Сигурен ли сте, че искате да изчакате? Ще помоля мистър Спенсър да ви се обади веднага щом се освободи.
— Не, не. Ще почакам. Няма нищо — успокои я Лутър. Не би могла и с кран да го помръдне оттук. Той се намести по — удобно и заслуша с удоволствие.
— Никъде няма да ходиш. Не за сметка на фирмата. С нейните пари и време. — Това беше непознатият глас. — А до като отсъстваш, няма да те покриваме в съда. Я си погледни календара. Имаш три явявания в съда по висящи дела през това време. Кой ще ти върши работата? Напоследък само отсъстваш и още питаш защо съдружниците се тревожат. През последните четири месеца си бил извън града четири пъти за общо повече от три седмици. Като не включваме отпуската ти.
— Това беше по работа.
— Не виждам да си получил някакви хонорари за почасова работа.
— Работя на твърдо заплащане. А ти можеш да накараш някой от младите сътрудници да поеме делата ми.
— Не. Няма да стане. — Явно това трябваше да бъде последната дума, защото тонът се повиши рязко. Вратата се отвори. Лутър бе вдигнал вестника пред лицето си.
— Значи искаш да й кажа, че фирмата не желае да се занимава с делата й? Става дума за седемцифрени суми, които непрекъснато растат. Така ли? — попита Спенсър.
Другият мъж замръзна на прага. Взираше се директно в някакъв разтворен вестник, но не виждаше кой стои зад него. Сигурно е някой друг адвокат, помисли си Лутър. Единственото, което може да го развълнува, е звънът на пари.
— Откъде има толкова пари мисис Чандлис? — завъртя се на пети разяреният шеф. — И какво прави в Сейнт Кроа?
Този човек просто вършеше работата на Лутър. Полицаят наостри уши. За съжаление другият направи крачка напред в кабинета на Спенсър и тресна вратата зад себе си.
Лутър не можеше да чуе вече нищо. Сега ставаше дума за пари и адвокатите заговориха най-кротко и възпитано, като истински джентълмени и професионалисти. Все пак Лутър разполагаше с ново парче от пъзела. Вече знаеше къде е Аби Чандлис. Той остави вестника на масата и се изправи.