Облегнат на куп възглавници, Джак се наслаждаваше на гледката от леглото.
— И какво иска?
— Било нещо важно, но не желае да ми го каже по телефона.
— Трябваше да му кажеш да не идва. Ще пречи. Ще те разсейва.
— Боже, не ми трябва повече да ме разсейват — изгледа го с лукава усмивка тя. Джак бе завит само с чаршаф и очертаващата се подутина отдолу бе доста издайническа. Аби избра някакви панталони и подходящо горнище и тръгна обратно към банята. Джак се опита да дръпне хавлията й.
— Спри вече. Трябва да се приготвим — успя да се измъкне от ръцете му Аби, влезе в банята, облече се бързо и за почна да си оправя косата. — И ти трябва да ставаш — провикна се тя. — Фотографът ще дойде след двайсет минути. От „Ентъртейнмънт Уийкли“.
Сякаш Джак беше забравил.
— Да почака — заяви важно той. — Аз съм творец.
Телевизионен екип от голяма компания щеше да пристигне следобед, за да заснеме автора в процеса на работа. Материалът щеше да бъде излъчен през седмицата, когато излизаше книгата. Време беше писателят Джак да си заработи парите. Той се надигна, без да се притеснява от голотата си. Този човек не притежаваше капка свян. Застана до Аби и се взря в отражението си в огледалото, после отскубна едно бяло косъмче над слепоочието си.
— Все се появяват нахалниците — възкликна полусърдито той.
— Ако продължиш да ги скубеш, ще оплешивееш — скастри го Аби. — Едно дяволче ми подсказва, че няма да остарееш с достойнство.
— Аз въобще няма да остарея — ухили се той.
Аби изведнъж почувства, че може да се окаже прав. Кой казва, че животът е справедлив?
Джак се усмихна на отражението си и се взря в безупречно равните си бели зъби, като че ли нещо би могло да им стане през нощта.
— Не ти ли намекна за какво иска да си говорите? — попита небрежно той.
— Кой?
— Спенсър.
— Не. Каза, че не е за телефон.
— Нещо за книгата ли?
— Вероятно. Или за смъртта на Тереза.
— Там пък какво става? — погледна я изненадано Джак. Не бяха говорили за това от седмици. Аби нямаше желание да обсъждат темата.
— От полицията искат да говорят с мен — обясни тя. — Обичайна процедура. Нищо странно. Открили са банковата сметка. — Аби сви рамене, сякаш искаше да каже: какво мога да направя. — С аванса за книгата.
— Спенсър не им ли е казал къде си?
— Не. И е прехвърлил парите на място, където не могат да ги открият.
— Това би ги накарало да се позамислят — каза Джак. — Една жена е убита, а приятелката, с която живее, изчезва с куп пари, които също потъват някъде. Да, да, не се учудвам, че имат въпроси.
— Ще разберем от Морган, като дойде — сви рамене Аби.
— Да се надяваме, че изненадата няма да е заповед за задържането ти.
— Не става дума за никакво задържане. Нямам причини да я убивам. Дори не бях в града, когато е станало. Имам алиби.
— Не е необходимо да ме убеждаваш мен — заяви Джак. — Аз не задавам въпросите. Но аз лично мисля, че Спенсър си търси извинение да дойде тук.
— Защо му е да го прави?
— Защото иска да се увери, че си добре. Няма ми доверие.
— Може и да е прав. — Тя не можа да разбере дали погледът, който й хвърли Джак, е сериозен, или не. — Морган мисли, че ми е баща.
— Дано си няма някое малко кръвосмешение наум.
— Морган и аз? — взря се изненадано в него Аби. Джак кимна. — Сигурно се шегуваш. — Морган беше на годините на Джак, но с цяло поколение по-стар. Не ставаше въпрос за възраст, а за отношение към живота. И затова Спенсър беше като баща, а Джак — любовник. — Ние сме приятели. Нищо повече.
— Казала ли си му го?
— Не се е налагало. За разлика от някои хора той никога не си е пъхал ръцете в банския ми.
— Защото няма самочувствие, нали?
— Защото е джентълмен.
— Точно това исках да кажа — кимна сериозно Джак.
Следобедът бе посветен на снимки за списанието и телевизията. Първо се появи фотографът от „Ентъртейнмънт Уийкли“ и направи снимки на Джак, облечен в черно, на фона на белия пясък на плажа. Направо художествена фотография.
Един час по-късно пристигна телевизионният екип. Джак се преоблече набързо. Снимаха в далечен план как се разхожда по плажа и разговаря с журналистката за жертвите, които писателят трябва да прави в името на изкуството.
— Разбира се, че животът на писателя е самотен. Но не бих го заменил за нищо друго. — Дрън-дрън.
— Как успявате да пишете така увлекателно?
Джак се замисли за миг.
— Мичънър го е казал вероятно най-добре. Той твърди за себе си, че е един от най-лошите писатели на света. И един от най-добрите майстори на пренаписването на написаното. И аз съм такъв. Все пренаписвам.