— Някой, който иска да ви даде сведения, ако сте достатъчно умен да ме изслушате.
Томпсън наостри уши.
— Бяхте по следите на интересна история. Не биваше да се отказвате толкова лесно. Тя е по-скандална, отколкото сте си мислили. Едно от най-големите издателства в Ню Йорк се кани да публикува страхотен бестселър, без да подозира, че става дума за измама.
— Не ви разбирам — каза Томпсън. — Омръзна ми да тичам за тоя, дето духа.
— Книгата ще е голям бум. Но дори и литературният агент, който представлява автора, не знае за измамата.
— Какво е заглавието?
— Това по-късно — рече гласът отсреща.
— Поне ми кажете издателството или името на агента.
— Не този път. Засега ви стига да знаете, че адвокатът Чарли Чандлис е наясно какво става.
— Вижте, ако нямам повече информация…
— Правата за филмиране на романа вече са продадени за три милиона долара.
Томпсън престана да задава въпроси и започна да си води бележки.
— Продуцентите на филма също не знаят нищо. Всички са в неведение освен Аби Чандлис и още няколко души, с които тя работи.
— А защо го правят?
— Оставям на вас да откриете защо.
— Звучи ми като рекламен трик — каза Томпсън.
— Полицията не се занимава с рекламни трикове.
— За какво говорите?
— Полицията в Сиатъл издирва Аби Чандлис, за да я разпита.
— Защо?
Последва кратко мълчание, сякаш човекът отсреща се мъчеше да прецени докъде да стигне.
— Станали са две убийства. На приятелката й и на съпруга на приятелката. Има много въпроси без отговор.
— Да не би да смятат, че Аби Чандлис има пръст в убийствата?
— Полицията иска да я разпита.
— Какво общо има това с книгата?
— На нея задайте този въпрос.
— Бих желал, но не зная къде е.
— Потърсете я на Сейнт Кроа, един от Вирджинските ос трови. Отседнала е край Кристианстед в къща на Шой Бийч Роуд.
— Какво прави там?
— Крие се от вас. И от полицията в Сиатъл, ако информацията ми е вярна.
Томпсън започна да се облизва. Измамата относно някаква книга беше едно, убийството — съвсем друго.
— Дайте ми нещо, което мога да проверя, нещо, което да се потвърди и от друг източник освен Чандлис.
— Защо?
— Защото редакторът ми няма да позволи да губя повече време за това, докато не му покажа нещо конкретно.
Последва ново мълчание и тежко дишане, сякаш човекът отсреща преценяваше докъде може да стигне.
— Фамилията на жертвите е Дженрико. Тереза и Джоузеф Дженрико.
— И убийството им е свързано с книгата?
— Полицията издирва Чандлис. Толкова мога да кажа.
— Как бих могъл да се уверя в това?
— То си е ваша работа. — Гласът отсреща издиктува телефонен номер с кода на Вирджинските острови. Каза на Томпсън, че телефонът е в една къща на Шой Бийч Роуд.
— Кой сте вие?
— Няма значение.
— Един момент — каза Томпсън. Той затършува в чекмеджето на бюрото си за миникасетофона и специалното микрофонче, с което записваше телефонни разговори. Използването му беше абсолютно незаконно, но едва ли не всеки репортер в света притежаваше такова устройство. Томпсън искаше да има запис, който да занесе на редактора си.
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Почакайте за секунда. Водя си бележки. — Томпсън на — влажни с устни чашката на микрофончето и я залепи върху мембраната на слушалката.
— Кога е станало това убийство?
— Преди няколко месеца.
— И Чандлис е замесена?
— Казах ви, че полицията я издирва.
— А тя се крие на Вирджинските острови, така ли?
— Какво ви става, да не сте глух? Стига ви толкова. Ако не ми вярвате, проверете си сам.
— Само още един въпрос.
Линията прекъсна.
Томпсън бързо превъртя лентата и прослуша записа. Не беше дълъг, но в него ясно се споменаваше за убийство и за укриването на Чандлис от полицията.
Предаде набързо спешния материал и след пет минути се запъти към телефонния автомат във фоайето на една близка сграда. Провери в указателя кода на Сиатъл и набра справки.
— Бихте ли ми дали номера на полицейския участък в Сиатъл? Не, не е по спешност. — Записа номера и го набра.
След секунда се обади женски глас. От време на време се чуваше пиукане и Томпсън разбра, че го записват.
— Ало, бих искал да науча името на полицая, който разследва убийството на семейство Дженрико. Аз ли? Казвам се Бил Робинсън. Журналист от „Ню Йорк Дейли Нюз“.
След по-малко от минута Томпсън имаше името и вътрешния номер на лейтенант Лутър Санфилипо.
— Можете ли да ми кажете дали той разследва и двете убийства — на Тереза и Джоузеф Дженрико? Той значи. Благодаря ви. — Томпсън затвори. Не обичаше да си има работа с полицията. Никога не се знаеше дали не проследяват откъде им се обаждат. Поради тази причина винаги използваше автоматите в оживеното фоайе на манхатънска административна сграда, където сновяха хиляди хора.