— Беше ми приятелка — каза Аби. — Но не знам кой я е убил и защо. Ще ми се да знаех.
— Защо полицията иска да ви разпита по случая?
— Нямам представа.
— Защо не дадете показания, след като не сте замесена?
— Защото точно сега не е удобно.
— Разбрах, че смъртта й имала нещо общо с книгата — каза Томпсън. Това беше негово предположение, но не съвсем неоснователно. Непознатият му бе споменал за убийството и книгата едно след друго.
— Тогава са ви подвели — каза Аби.
— Значи все пак има книга? — опита се да изхитрува Томпсън.
— Попитайте източниците си.
— Защо избягахте от Сиатъл?
— Не ми се живееше в къщата, където беше убита приятелката ми.
— И това е единствената причина?
Аби понечи да го излъже, но реши да не си прави труда.
— Край на този разговор — заяви тя. — Имам си работа.
— Каква работа? С какво се занимавате на един остров?
— Приятно ми беше, но да приключваме — каза Аби.
— Мога ли да се обадя пак? В по-удобно време — удари го на молба той. Отчаяно искаше нещо. Аби се надяваше, че е информация. Може би нищо конкретно не знаеше. Току-виж, блъфираше.
— Нищо не мога да ви кажа. Но ако искате да се обадите пак, не мога да ви спра. — Пусна му лъч надежда. Така най-малкото щеше да спечели време.
— Да не става дума за тайна между адвокат и клиент? — попита Томпсън.
В главата й светна лампичката „Грешка“.
— Не мога да обсъждам този въпрос. — Оставяше го сам да си прави заключения. Беше й все едно какви.
— Кога е удобно да позвъня? — попита той.
— В ранния следобед. Преди два. — По това време тя се разхождаше по плажа. Предположи, че той ще се запише на телефонния секретар. Поне нямаше да я хване неподготвена както сега. — Но пак ви казвам, че няма за какво да говорим.
— Полицията смята, че има. Някой иска да ви създаде много неприятности. — Прозвуча заплашително, но може би точно защото не знаеше нищо.
— Трябва да тръгвам. — Без повече приказки Аби тракна слушалката.
Известно време Томпсън остана заслушан в свистенето по глухата линия. После прехвърли изрезките от вестници на бюрото си. Бяха му изпратени по-рано тази сутрин от бюро за информационни услуги. Един от репортажите бе илюстриран с голяма снимка на зелен, затворен с цип спален чувал, в който бе трупът на Джоуи Дженрико.
31
От центъра на Кристианстед тръгват две главни улици: Кинг Стрийт на изток и Къмпани Стрийт на запад. На тях се намират кметството и множество сгради в колониален холандски стил. Щом дойдат туристическите кораби, тези улици се задръстват от купувачи, търсещи евтини дрехи, бижута и алкохол, дори кубински пури от черната борса.
Аби забеляза, че са останали много малко улични знаци й лампи. Един ураган ги бе отнесъл миналата година, а нови още не бяха поставени.
Преди няколко дни тя понечи да снима щетите по кметството, които се свеждаха най-вече до изпотрошени прозорци, но охраната я прогони. Сякаш местните жители имаха негласна уговорка да крият пораженията от външния свят, да не се разбира, че телефонните линии са повредени и има хотели в окаяно състояние. Ако някой се обадеше от Щатите, нямаше да го предупредят. Туризмът беше най-важният поминък на острова.
Наближавайки кея, Аби дочу бръмченето на двумоторния хидроплан „Сийборн Виста“. Той се спусна и разпени водите на пристанището, преди да кацне на площадката край доковете. Побираше единайсет пътници, които се качваха от околните острови. Тази сутрин Морган бе успял да хване полет до Шарлот Амали на Сейнт Томас и това бе последната отсечка от пътуването му.
Аби го видя да слиза от хидроплана, стиснал неизменното си куфарче. То бе като придатък на Морган, както торбата на кенгуруто. На главата си бе нахлупил широкопола сламена шапка, която придържаше със свободната си ръка, за да не я отвее въздушната струя от витлата.
Тя му се усмихна и помаха. Отдавна му бе простила за разточителната самоинициатива. Ако не за друго, малката спортна кола бе послужила за занимавка на Чарли. Поне не и Досаждаше.
— Как пътува? — провикна се тя сред рева на хидроплана, които набираше мощ, преди да отлети с новите си пътници.
Изсветлялата от слънцето коса на Аби, стигаща до раменете, бе разрошена от въздушната струя. Спенсър приближи и я целуна по бузата. Беше в бял ленен костюм, удобно за тропиците облекло, което тя не предполагаше, че е имал в гардероба си. Запита се дали не го е купил специално за пътуването.