— Аха. — Джоуи се зачуди дали Тереза не излиза с този тип. Един приятел му беше казал, че я е виждал в ресторант с някакъв колега. Щеше му се да срита нечий задник, но ако трябваше да се справи с този, му беше нужен булдозер.
— Мога да почакам.
— Безсмислено е — каза Лъндън. — Днес няма да се връща.
— А къде е?
— Извън фирмата.
— О…
Сега вече пред вратата бяха застанали двама души с бели ризи и сини фуражки, с по двайсет килограма железари около кръста. Джоуи се обърна и ги видя през стъклото.
— Мога да дойда пак.
— Идеята не е добра.
Джоуи го изгледа с недоумение.
— Имате ли адвокат? — попита Лъндън.
— Защо? Да не би да съм арестуван? — Имаше чувството, че му четат правата. Беше неудачник. Цял живот бе минавал през квадратчето „Старт“, но досега не бе получавал полагащите се двеста долара.
— Имах предвид дали при развода ви е представлявал адвокат.
— О, да — въздъхна облекчено Джоуи.
Лъндън се засмя. На Джоуи това не му хареса, но все пак реши, че е по-добре да ти се смеят, отколкото да те арестуват, така че също се засмя.
— Ако искате да говорите с мисис Чандлис, поискайте от адвоката си да й се обади. — Лъндън му подаде визитка. — И без това тя не може да разговаря с вас.
— Защо?
— Заради правилата на професията. Ако имате адвокат, няма право да говори с вас.
— Не знаех.
— Сега знаете.
Точно като ченге, помисли си Джоуи. Ако имаше чук и някак си се окажеше зад гърба му, щеше да му даде да разбере.
— Беше ми приятно — каза адвокатът.
— И на мен.
Двамата униформени поеха Джоуи пред вратата и го придружиха до асансьора. На партера записаха името му в дебела книга — все едно добрият шериф от Дивия запад изхвърля бандит от града. Вече никога нямаше да успее да мине през охраната и да се качи горе. Ако искаше да говори с Чандлис, трябваше да го направи някъде другаде.
Когато излезе през въртящата се врата, почувства хладния вятър откъм океана. Студената пот, която го бе обляла, стана ледена. Джоуи знаеше, че е избегнал куршума. Опипа колана на панталона си, доволен, че двамата от охраната не бяха решили да направят същото. Имаше досие и нямаше право да си извади разрешително. Въпреки това обаче, когато търсеше жена си, Джоуи Дженрико винаги носеше пистолет.
Вдигна слушалката на второто позвъняване и преди да успее да каже „ало“, Аби вече го бе сръфала:
— Къде, по дяволите, е чекът ми? — Струваше й се, че винаги нервничи, когато говори с Чарли.
— Аби?
— Поласкана съм — каза тя, — че успя да познаеш гласа ми сред десетките, на които дължиш пари.
— Не са ми плащали от два месеца — оплака се той.
— А ти на мен от пет.
— Слушай, имам затруднения. — Това беше оправданието на живота му.
Чарли Чандлис беше бившият й съпруг. Бяха женени в продължение на осем мъчителни години, през които Аби го виждаше предимно в края на седмицата, при това само ако по същото време нямаше юридически консултации или не бе заминал за Уала Уала, където се намираше щатският затвор със строг режим. Чарли също беше адвокат, но се занимаваше с наказателни дела в Сиатъл. Живееше на ръба, както повечето от клиентите му, неколцина от които очакваха смъртно наказание.
Дължеше й общо девет хиляди долара — половината от задълженията по кредитната им карта по времето на развода. Картата беше на името на Аби, но по-голямата част от дълга бе натрупана от Чарли. Съдът бе наредил да изплаща парите месечно в продължение на една година. Беше изостанал с четири вноски.
— Какво е оправданието този път? — попита го тя.
— Мизерен съдебен бюджет, какво друго?
Никой от клиентите на Чарли не беше в състояние да си плати защитата, така че разноските им поемаше данъкоплатецът. Наемаха Чарли, за да осигурява функционирането на системата или поне той се кълнеше, че безкрайните обжалвания са мисията на живота му. Парите за хонорари никога не достигаха. Престъпленията неизменно бяха повече от обществените средства, заделяни за адвокати.
— Намаляват хонорарите ми, задържат парите ми. Какво мога да направя?
— Кажи им, че трябва да си плащаш сметките.
— Чудесно. Много добре знаеш обаче, че държавата плаща навреме само социалните помощи — каза Чарли. — Бавят парите ми най-малко с по два месеца. Все едно, че окачват салам на кука, за да узрее и да стане за ядене.
Звучеше правдоподобно, но не решаваше проблема на Аби. Беше взела два месеца неплатен отпуск, за да довърши книгата си, защото не беше в състояние да се справи с толкова много неща едновременно. Освен това беше теглила заем и бе включила дължимото от Чарли в бюджета си. Сега банката си искаше парите и тя трябваше да ги върне.