— Чарли, аз също имам проблеми.
— Миналата седмица ми взеха колата — каза й той. — Закъснях с вноските и си я прибраха. Направо от паркинга зад кантората ми. Сега си търкам подметките и се возя на автобус.
Чарли беше неудачник, добре образован, но неспособен да се отърве от мизерията.
— Чарли, ти си правоспособен юрист, член на колегията, не мислиш ли, че…
— Да не започваме пак.
Това бе голяма част от причината за разтрогването на брака им. Чарли искрено вярваше в доброто, като хипитата с конски опашки от шейсетте, и смяташе, че да се подхранват корените на което и да е престъпление е социална несправедливост. Негова свещена мисия беше да оправи нещата. И някъде в похода към върховна справедливост Аби и това, което бе останало от брака им, просто се бяха загубили.
— Не съм виждала чек от пет месеца — напомни му тя.
— Не мога да платя, след като нямам пари — отвърна Чарли. Спомена нещо за изстискване на кръв от червено цвекло, после закри слушалката с длан и Аби чу, че говори с някого.
— … трябва да се занесе на ръка. Вземи куриер — каза той.
— Какво? За чека ми ли говориш?
— Не, не. Трябва да внесем в съда едни документи. Преди пет.
Вечно под пара, животът на Чарли приличаше на списък с ограничения.
— Можеш да попаднеш в затвора, знаеш го. — Аби не беше глупачка, така че за развода си бе наела адвокат. Напомни му, че адвокатът й е заплашил да го принуди да представи по съдебен ред уважителна причина за неспазването на съдебна заповед още при първата пропусната вноска. Адвокатът й беше казал също така, че вероятно това няма да свърши работа. Чарли живееше в съда. С повечето съдии беше на „ти“. Вероятно щеше да обвини административната система и да се отърве само със строго порицание. Между временно Аби щеше да е длъжна да плати на собствения си адвокат. Вместо това предпочиташе да пилее времето и парите си за извънградски телефонни разговори и да го тормози от разстояние. Резултатът беше същият.
— Давам ти десет дни — каза му тя.
— После какво?
Добре поне, че не можеше да види глупавото изражение на лицето й — нищо, че го долавяше по пращящата тишина в слушалката. Това беше празна заплаха и двамата го знаеха много добре.
— Слушай, ще ти изпратя чека веднага щом мога. Наистина. — Гласът му спадна с близо октава, сякаш се канеше да разкрие важна държавна тайна. — Още не съм казал на секретарката си, но този месец няма да мога да й платя.
— Защо не й подадеш слушалката, за да й кажа аз? — попита Аби.
— Трябва да затварям — каза Чарли.
— Аз как да си платя наема?
— Кажи им да почакат.
— Чудесно. Няма да ям този месец.
— Ще дойда да те заведа на вечеря — каза й той.
— Имаш пари за ресторант, но не и да си платиш дълга, така ли?
— Имам нова кредитна карта — обясни Чарли. — Непрекъснато изпращат рекламни листовки по пощата. — Засмя се.
Чарли веселякът.
Още един болен проблем. Аби не би могла да си извади нова кредитна карта дори и животът й да зависеше от това — Чарли бе ликвидирал кредитния й рейтинг. Но той си имаше нова кредитна карта на свое име.
— Защо не вземеш заем срещу нея? — попита го тя.
— Не мога. Ще ми я вземат веднага. Тайната на кредита е да нямаш нужда от него — каза той. — Слушай, искаш ли да дойда при теб? — Сменяше темата.
— Не си прави труда.
— Защо да не се видим? Заради старото време.
— Старото време не беше никак хубаво.
— Не беше и лошо — възрази той. — Доколкото си спомням.
— Зависи от коя страна си бил — отвърна Аби.
Последва болезнена тишина и Чарли бързо я запълни. Той винаги се съвземаше пръв след скандалите.
— Слушай, трябва да затварям.
— Чарли?
— Ще ти изпратя чек, обещавам.
— Да, разбира се. — В следващия живот, помисли си Аби.
Чарли затвори, а тя се запита дали в края на месеца ще й се наложи да яде котешка храна, или пък банката ще промени условията на заема й с някаква убийствена лихва.
4
Небостъргачът се открояваше отчетливо на манхатънския хоризонт. Той приличаше на гигантска гробница, обърната към Ист Ривър — сто и двайсет етажа стомана и стъкло, — и бе известен на обитателите си просто като „Кулата“.
Там се помещаваха седалищата на три телевизионни мрежи и един издателски консорциум, който през годините евфемистично и всякак бе добил прозвището „Големия Х“. Всичко това в цялост съставляваше новинарски и развлекателен конгломерат, който в момента беше собственост на австралийски магнат.
Охраната във фоайето по нищо не отстъпваше на тази в Белия дом. Никой не можеше да мине покрай въоръжените пазачи при асансьора, без да го извикат отгоре, без посетителски пропуск и без да дойде да го вземе придружител.