Забърза по малките улички към центъра, движейки се близо до сградите, озъртаща се за полицаи. След пет минути се озова до една банка на Кинг Стрийт и с дебитната си карта изтегли от автомат хиляда долара — петдесет двайсетдоларови банкноти. Сгъна ги и ги мушна в джоба си, после пресече улицата. Купи си кафе и кифличка от някакво павилионче и се свря като мишчица под едно дърво на пазара три пресечки по-надолу. Отваряха сергиите само в събота и сега те бяха празни. С това облекло тя не се отличаваше много от местните жители, които прекосяваха пазара на път за работа.
След час по улиците в южния край на града запъплиха купувачи. Покритите със сенници тротоари скоро се задръстиха от народ.
Аби се вля в човешкия поток. Първо влезе в голям универсален магазин и си купи бельо, два чифта памучни панталони, мокасини и няколко блузки, леко сако и платнена чанта, в която мушна покупките. На една стойка видя сламена шапка с широка периферия и червена панделка на точици. Плати всичко в брой. Ако бе използвала дебитната си карта, трябваше да се разписва. Така поне продавачките нямаше да знаят името й, ако полицията дойдеше да ги разпитва.
После влезе в магазин за козметика и си купи грим, четка за коса и други тоалетни принадлежности. През две пресечки по-надолу бе лъскавият магазин „Малката Швейцария“, където си хареса дизайнерски очила.
После Аби влезе във фоайето на един пристанищен хотел и хлътна в тоалетната. Когато се появи половин час по-късно, беше като излязла от кориците на моден журнал.
Косата й бе прибрана в кок под сламената шапка, украсена с широката червена панделка. Белите панталони и синята блузка без ръкави бяха небрежно елегантни. Бе преметнала през рамо стилната платнена чанта с покупките, дебитната карта, парите, които й бяха останали, и паспортите. Само да се махнеше от острова, щеше да изхвърли паспорта на Джак и да го остави да се чуди какво да обяснява на имиграционните власти. Сега Аби имаше вид на богата туристка. Единствено очите й излъчваха паника, но те бяха скрити зад големите тъмни очила.
Смеси се с туристите по Кингс Али и влезе в едно заведение на открито, където си поръча чай с лед и седна на една маса. Трябваше да си събере мислите и да претегли възможностите си.
От хотела, където се преоблече, Аби бе взела туристически брошури и дипляни за чартърни корабчета и самолети. Прегледа ги да види има ли маршрут до Сан Хуан. Повечето екскурзии бяха до по-малките близки острови.
Една от дипляните прикова погледа й. Беше разписанието на лъскав двумоторен хидроплан — „Сийборн Виста“. Онзи, с който Морган пристигна от Сейнт Томас. Чудеше се дали бяха уведомили за нея тамошната полиция. Зависеше до къде бяха разпрострели мрежата си, доколко усилено я издирваха. Аби нямаше представа, но след като намереха овъгления труп на Чарли сред развалините на къщата й, интересът им към нея несъмнено щеше да се засили.
Не можеше да отиде на летището. Там със сигурност я причакваха. Но пък с корабче щеше да се кандилка дни наред до Сан Хуан, а дотогава щяха вече да са завардили тамошното пристанище. Трябваше да изчезва бързо. Реши, че има много малък луфт, само няколко часа, преди полицаите да се задействат мащабно или още по-зле — Джак да я открие. След три-четири часа корабите щяха да отплават и тя щеше да остане сама по улиците на Кристианстед като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“.
Допи чая си и отново се вля в морето от тела по улиците. В една малка постройка край пристанището на гише към улицата се продаваха билети за „Сийборн Виста“. Следващият полет за Шарлот Амали на Сейнт Томас бе в един часа. Имаше няколко свободни места. Аби погледна часовника си — оставаше малко повече от час. Това не й хареса, но нямаше друг избор. Купи си еднопосочен билет, после се отправи към телефонния автомат, който бе мярнала зад витрината на някакъв хотел. Беше като онези английски улични кабини, които можеш да видиш на картичка от Лондон — червена, със стъклена врата и странични прегради, съвсем изолирана.
Тя влезе вътре и се обади на операторката за международни разговори. Даде й кода на Сиатъл и домашния номер на Морган. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Не му остави второ съобщение. Зачуди се дали още не е пристигнал, или се е отбил за малко и вече е тръгнал за Ню Йорк. Обади се в адвокатската фирма. На Западното крайбрежие бе осем и нещо сутринта и Аби се надяваше, че някоя от секретарките на рецепцията ще чуе телефона. Вдигнаха на второто позвъняване.