След няколко секунди видя Джак, който си проправяше път в тълпата пред магазина, влезе през едната врата, после излезе през другата. Тя без малко не хукна натам, но в следващия миг той заоглежда магазина, застанал отпред.
Аби се сниши още повече и погледна часовника си. Ако спазваше разписанието, хидропланът трябваше да потегли след по-малко от десет минути. Беше готова да клекне и да лази по земята, но щеше да привлече внимание.
Надзърна иззад рамото на една жена. Той все още стоеше на входа и оглеждаше тълпата вътре, но в момента бе обърнал очи в друга посока. Беше препасал синия калъф, а Аби знаеше какво носи в него. Рано или късно щеше да я забележи. Стоеше между двете врати. Само ако мръднеше, щеше да я спипа.
Тя се помъчи да измисли нещо, погледна към чантата си и бе осенена от идея. Пред щанда за часовници имаше семейство азиатци, които разглеждаха витринката. Аби се промъкна до тях.
— Извинете — заговори тя на жената. И двамата я погледнаха. — Чудя се дали да си купя тази капела, но не знам как изглежда отстрани. — Аби държеше в ръка сламената шапка. — Имате ли нещо против да се качите на стъпалата и да я сложите?
Аби не беше сигурна дали знаят английски, но мъжът, изглежда, я разбра. Той обясни на жена си и тя се усмихна широко на Аби, поклони й се лекичко и взе шапката. Измина пет-шест метра с гръб към Аби и мъжа си, преди да я сложи на главата си. После изкачи двете стъпала, тъй че Аби да я види по-добре. Когато се обърна, установи с изненада, Че мъжът й стои сам. С още по-голяма изненада забеляза как един висок мъж разбутва тълпата и събаря хората, връхлитайки отгоре й като локомотив.
Джак се спря едва когато тя вдигна глава и той видя лицето й. Подейства му като токов удар. После очите му се разшириха. Обърна се и погледна към вратата, но вече беше късно.
Аби зави зад ъгъла и хукна по средата на улицата. Премина на сантиметри пред две коли. Единият шофьор натисна клаксона и рязко спря.
Аби се блъсна в калника му и продължи да бяга. Хората я гледаха. Затича по Кингс Али към пристанището. Чуваше бръмченето на моторите. Двумоторният хидроплан набираше обороти. Тя хукна като луда. Когато стигна края на улицата, видя, че хидропланът още не се е отделил от кея. Но един пристанищен работник вече вдигаше трапа.
Аби закрещя и размаха ръце. Мъжът я погледна и свали трапа. Аби изрови билета от чантата си, показа го и се качи на борда. Намери си място до прозорче, гледащо към кея, точно зад крилото и ревящия мотор. Седна и си сложи колана. Ако можеше, щеше да им помогне да затворят вратата час по-скоро.
Тя погледна през прозорчето да види задава ли се Джак. Не можеше да е много изостанал. Протегна врат към пътеката. Защо се бавеха толкова? На вратата се водеше някакъв разговор. Пристанищният работник си приказваше с един от екипажа, потупваше го по рамото и се смееше.
Аби пак обърна глава към пристанището и го видя. Джак я бе зърнал в края на улицата. Сега видя хидроплана. Всичко му стана ясно. Той се втурна напред. Вратата най-сетне се затвори. Моторите забучаха още по-силно и хидропланът започна да се отделя от кея. Когато Аби отново погледна през прозорчето, Джак й крещеше нещо от пет-шест метра разстояние. Ръцете му бяха свити на фуния пред устата, но тя не можеше да го чуе. Не можеше да разчете думите по устните му, нито пък искаше. Тя извърна глава настрани и ревът на моторите погълна крясъците му. Един пристанищен работник се опитваше да го издърпа назад от пръските, които хвърляха витлата и опашката. Моторите набраха обороти и Аби най-сетне си пое дъх, когато стъклото на прозорчето й се обля в разпенена вода.
Застанал на ръба на кея, Джак не обръщаше внимание на човека до него и крещеше колкото му глас държи:
— Това е дело на Спенсър. Аби, чуй ме! На Спенсър!
36
— Сега нямаме време да говорим — каза Джак. — Може би в самолета.
— Ама аз едва съм се приземил. — Джес изглеждаше уморен и объркан.
Джак го хвана за ръка и го поведе към друг изход. Минаха през детектора за метални предмети, провериха багажа им. На пропуска ги попитаха имат ли паспорти. Джес понечи да извади своя, но Джак го спря и просто каза „да“. На излитане имиграционните власти не проверяваха паспортите. Щяха да им ги поискат при кацане в Сан Хуан. Тогава щеше да му мисли.
— Къде отиваме?
— Ще ти кажа в самолета — рече Джак. — Донесе ли това, за което те помолих?
На идване Джес се бе отбил в Кофин Пойнт. Показа една от чантите, които мъкнеше към пистата.