— Все едно ми казваш, че съм глупава — поклати глава Аби. — Виж се в огледалото.
— Нали го оставих?
— Да. За четвърти път. Какво беше този път… две счупени ребра? А преди това отлепена ретина?
— Оказа се, че не е. Бяха се заблудили.
— Какъв късмет!
— Казвам ти това, защото не искам да си имаш неприятности.
— Няма да си имам неприятности. Говорих с Морган и той е съгласен.
— Всичко ли му призна?
— Това, което трябваше да знае — отговори Аби.
— Така си и мислех. Ами агентката?
— Засега успявам да я държа настрана. Казах й, че е заминал някъде в джунглите на Южно Мексико, за да работи.
— Рано или късно тази лъжа ще се издъни. Какво ще правиш тогава, а?
— Дотогава все ще намеря някого.
— Точно така.
— Трябваше да я чуеш. — Имаше предвид Оуенс. — „Как изглежда?“, „Какви са му очите?“, „Колко тежи?“, „На колко години е?“, „Стига ли косата му до задника и има ли трапчинка на брадичката?“ Слушай, дори да поиска трапчинка на онази му работа, пак ще й намеря каквото търси. Ако не успея, ще хвана някого и ще му направя трапчинка.
Тереза я погледна с големите си светли очи.
— Сетих се.
— Какво?
— Можем да използваме Джоуи. Ти ще го държиш да не мърда, а аз ще му окажа честта. Имам предвид онази му работа. — Мисълта, че би могла да обреже Джоуи с месарски сатър, й се струваше смешна и справедлива.
— Прекалено глупав е — отбеляза Аби. — Освен това, ако той беше написал книгата, всичките му герои щяха да говорят като пияници.
— Мога да ти кажа, че е захвърлил бутилката.
Аби се зачуди дали не я е захвърлил по Тереза.
— Браво на него. Обади ми се, когато ритне камбаната.
— Не. Говоря сериозно. Спрял е да пие.
И преди бяха водили този разговор. Аби я бе предупредила, че ако не зареже Джоуи, някой ден той ще я убие. В отношенията им бяха налице всички типични признаци. Джоуи беше неуправляем пияница, параноичен маниак, тласкан от алкохола, с безумен нрав, който не знаеше мярка. Ако я убиеше и я нарежеше на парчета, несъмнено щеше да е толкова пиян, че да не помни къде ги е скрил. В съда щяха да пледират за временна невменяемост.
— Не променяй темата. Говорехме за теб и глупостта, която се каниш да направиш.
— Не е глупост. — Аби намести папката в средата на масата пред себе си. Тереза я виждаше наопаки. — Погледни на нещата по друг начин. Колко пъти си имала шанса да си играеш на Пигмалион?
— Пиг… какво?
— От гръцката митология. Пигмалион бил скулптор, който мразел жените, докато не направил статуя на много красива жена, в която се влюбил.
— Познавам доста такива мъже.
— Нарекъл статуята Галатея, а когато му омръзнало да прегръща студен камък, отишъл да се жалва на боговете, в случая на Афродита, и поискал да му намери жена, красива колкото творбата му. Афродита го съжалила и съживила статуята.
— Какво искаш да ми кажеш? Че този Гейбъл Купър, тази, мечта с трапчинка на онази си работа, е твоята статуя?
Аби се засмя.
— Не е статуя, но все пак е мое творение.
— Аз пък ще ти кажа, че се надявам редовно да се молиш на Бога. Защото ще имаш нужда от солидна помощ.
Аби отвори корицата на папката, откопча механизма и извади първата страница. Показа я на Тереза.
— Боговете помагат на тези, които помагат на себе си.
Върху страницата беше залепена голяма гланцова снимка на мъж — здравеняк, синеок, с ослепително бяла усмивка.
— Кой е този? — Тереза наостри уши.
— Красавец от някаква агенция за откриване на таланти в Ел Ей. — Аби посочи папката пред себе си. — Пълна е с такива.
Разлисти няколко страници. На всички се виждаха снимки на хубави мъже.
— Спенсър я е взел от някакъв познат, когото срещнал на семинар в Ел Ей. Ходел с една от служителките на агенцията. Тръгвам на лов — добави Аби.
Ако някой откриеше, че има копие от каталога, жената, която го бе измъкнала от агенцията, моментално щеше да загуби работата си. Аби трябваше да бъде много дискретна.
Всяко досие съдържаше снимка на съответния актьор, кратко резюме на изявите, адрес и телефонни номера — служебни и домашни. Аби бързо запрелиства папката. През деня повечето работеха като келнери или продавачи, но всичките изглеждаха така, че да ти секне дъхът. Тереза заобиколи масата, за да й е по-удобно.
— Я да видим… — Взе снимката. — Ооо! Готин е! Майкъл Чейпън. Ридондо Бийч. Познаваш ли го?
— Не. Не е моят тип.
— Знаех си! — възкликна Тереза. — Ти си болна! Дай да ти измеря температурата.
— Казах на агентката, че Гейбъл Купър е мургав. Мистър Чейпън не отговаря на описанието.
— Аха. — Тереза придърпа един стол и седна до Аби. Беше убедена, че се е побъркала, но след като се бе захванала с това нещо, малко фантазии нямаше да навредят.