— Как сме с бюджета? — попита Уайг. — Можем ли да дадем повече за правата?
— Ако се наложи — отвърна Залцман. — Като отрежем по малко от второстепенните роли, ще можем да стигнем до три милиона.
— Тогава го направи. Ако някой друг сложи ръка на книгата, няма да има никакво значение колко пари сме заделили за каквито и да било роли.
Сиднър се възхищаваше от тази власт: „направи го“ и, хоп, още два милиона, по един за дума.
— Нещо друго? — попита Залцман.
— Не можем да чакаме — каза Уайг. — Наоколо е пълно с лакоми гърла. Ангажирах Акерман и агенцията му да открият онази жена. — Погледна докладната. — Да открият Аби Чандлис. Да се свържат с нея. — Замисли се за секунда. — Не, не… По-добре се свържи ти, лично. — Погледна Залцман и добави: — И вземи със себе си Зитър.
— Сиднър — поправи го младежът.
— Какво?
— Името ми е Сиднър, сър.
— Все едно — каза Уайг.
— В такъв случай какво искаш? — попита Залцман. — Акерман или ние?
— И те, и ти. Акерман да я открие. Ако Купър, който и да е той, се върне, искам да науча първи. Но те трябва само да наблюдават, без да предприемат каквото и да било.
Залцман кимна.
— След това искам да се качиш на самолета за Сиатъл. Вдигни се дотам и поговори с онази… Чандлис. Поухажвай я. Вечеря и вино. Направи каквото трябва, но й кажи, че искаме да получим филмовите права и предпочитаме да сключим договор без посредници. Без агенти. Писна ми да чакам Карла. След като иска да си играе с нас, да разбере веднъж завинаги, че това си има цена.
— Разумно ли е? — попита Залцман. — Имам предвид… Карла вече е говорила с нея, нали?
— Кажи й каквото намериш за добре. Че агентът само може да забави нещата, че не искаме да работим точно с тази… всичко, стига да се доберем до Купър. Направи го.
— А какво ще стане, ако стигнем до средата и те решат, че някой друг им предлага по-добри пари? — попита Залцман. Това бе основният проблем при всяка сделка, осъществена без агент — хората, които смятаха себе си за творци, често бяха кошмарно непочтени. Днес обещават едно, утре се отмятат, без да им мигне окото. Киностудиите не гледаха на агентите като на професионалисти, представящи интересите на хора с талант, а като на дресьори на животни, работещи с каишка и камшик. Най-голямото им достойнство бе способността им да контролират клиентите си.
— Оуенс не е подписала договор с него — отбеляза Уайг. — Ако я изпреварим, може би ще сведем всичко до един играч — ние самите. Ако не… боя се, че цената ще се покачи много рязко, и то доста бързо.
6
Джак беше научил изкуството да прави книжни фигурки — оригами — от една жена, с която бе живял в Тайланд по време на войната, когато служеше в морската пехота. Беше млада както и той по онова време и мила и го беше научила на много неща — от тънкостите на азиатското любовно изкуство, до правенето на миниатюрни будистки храмове от хартия.
Този на масата пред него в момента беше около половин метър висок и с терасите и украсата си напомняше сватбена торта. Беше го направил за малко повече от две седмици. Най-много време отнемаше накисването на хартията в специалния разтвор и изсушаването й. Фактът, че храмът напредваше по-бързо от писането, може би подсказваше нещо за творческата му нагласа, но той не го долавяше.
Горните шест нива бяха от обикновена хартия — листата, изхвърлени в началния етап на настоящата му работа, четвърти опит след три непубликувани досега романа. Може би беше загубил усета си. Последното му публикувано произведение, „Наръчник на дрипавия дезертьор“, не беше художествена литература, а нещо като техническа брошура, отпечатана от дребен издател от Юга. С малко хумор, добавен от редактора, в нея се даваха указания как да си правиш сам взривни и запалителни устройства. Джак потъваше и сам го осъзнаваше.
Основата на храма, първите две нива, бяха укрепени отвън с тънки картончета, по които личаха напечатани и написани на ръка букви и думи, но само ако се вгледаш отблизо. Те придаваха особен вид на конструкцията — сякаш джуджета бяха изсекли в стените екзотични надписи. Джак беше събирал тези картончета в продължение на месеци.
Понякога редакторите нямаха време да пишат цели писма и вместо това набързо надраскваха по няколко думи, често съвсем нечетливи, върху специални фирмени картички, на които беше отпечатано името им. Вариации на тема „НЕ“. Изпращаха ги като пощенски картички, без плик, а това страшно ядосваше Джак, защото пощальонът и всички, които обработваха пощата, можеха да ги прочетат.