Сграбчи грубо гърдите й, напипа горния край на панталона й и задърпа. Копчето отхвърча като куршум. Отвори ципа. Когато се помъчи да бръкне вътре, Аби вдигна колене рязко нагоре, с всичка сила, и Джоуи падна на пода.
— Ела тук, кучко! Ела да ти покажа балистичната си ракета — надигна се с ръмжене той.
Аби протегна ръка и стисна счупената лампа. Металът се стовари върху главата му и се чу звук като от китайски гонг. Очите му се изцъклиха. Аби се зачуди дали да не го удари още веднъж за всеки случай. Когато вдигна ръка, коленете на Джоуи се сгънаха и той се строполи напред.
Тя го ритна, за да се увери, че е загубил съзнание.
— Балистична ракета! — изръмжа Аби. — Повече на подгизнал сюнгер.
8
Вечерният въздух бе наситен с миризмата на тропиците в този случай изгнилите банани на кея и жужащите насекоми, които пируваха с тях.
Той погледна към „Селя Ларго“, намаза тялото си с талк и облече синьо-черния неопренов костюм. После провери акваланга още веднъж — клапаните, кислородните бутилки и компаса на ръката си. Във водата щеше да е като сляп.
По същество един голям кораб не е нищо друго, освен плаваща електроцентрала. Този, който гледаше в момента, беше стар, с дизелов двигател и стърчащи към небето товарни кранове. Беше осветен като коледно дръвче.
За този кораб знаеше всичко благодарение на гласа по телефона. Несъмнено беше на посредник. Онези от върха винаги използваха посредници, когато съществуваше и най-малък риск да ги свържат с престъплението.
Според информацията на борда имаше само двама души — помощник-капитан и дежурен машинист.
Провери налягането в кислородните бутилки. Бяха пълни. Самото устройство не беше сложно, нито голямо. Беше съвсем просто и затова гениално. Целта беше да нанесе нужните поражения, без да остави следа. Имаше достатъчно количество експлозив, чийто остатъци щяха да се разтворят напълно в солената вода. Детонаторът беше закрепен с най-обикновена дървена щипка, завързана с дълга корда. В другия край на кордата имаше малък парашут, който щеше да я дръпне, когато го подхване водното течение. Това беше вариант на бомбата за кола, която бе виждал в Колумбия — беше предназначена за своенравен търговец на наркотици, който не искаше да дели територията си с никого. Тогава съпругата на този човек бе излетяла през пластмасовия люк на тавана на мерцедеса.
Хубавото в случая беше, че самият кораб щеше да възпламени взрива в момента, в който двигателите му заработеха. Като по часовник. Боботенето на гигантския дизелов двигател щеше да заглуши трясъка. Всеки, който погледнеше мястото след това, щеше да реши, че се е пробила всмукателната тръба на охладителната система. Морската вода щеше да нахлуе в машинното, без някой да може да я спре. Графикът беше известен. Точно в двайсет и един часа двигателят на „Селя Ларго“ щеше да заработи, за да зареди акумулаторите, които захранваха инвертора, който на свой ред захранваше някои електрически вериги, когато корабът не се движеше. Машината трябваше да работи точно четирийсет и пет минути. Този път обаче нямаше да е толкова дълго.
Погледна часовника и си даде сметка, че вече закъснява с четири минути. Влезе в гъстите тръстики и след миг мътната вода го погълна.
Колелата докоснаха пистата в Лос Анджелис. Двайсет минути по-късно самолетът застана пред прохода и пътниците заизлизаха като добитък от краварник, само без мученето и остените.
След като Джоуи им бе налетял в мотела, Аби и Тереза промениха плана си и решиха да опитат да вземат вечерен самолет за Лос Анджелис. Джоуи беше смахнат и двете жени искаха да се отдалечат от него колкото е възможно по-бързо.
Залата за заминаващи беше претъпкана заради един отменен и един закъснял полет. Хората седяха навсякъде, някои спяха по столовете. Аби и Тереза трябваше да си пробиват път през тълпата и да мъкнат багажа си сами. Без да иска, Аби удари някакъв човек по крака с огромния си куфар. Той направи физиономия и изпъшка.
— Извинете! Ужасно съжалявам!
Онзи заразтрива крака си и я изгледа мръсно.
— Наистина съжалявам.
— Няма нищо. — Той махна с ръка, сякаш всеки неин опит да се погрижи за раните му само би влошило още повече нещата. Все едно нарочно беше пуснала куфара си върху крака му.
— Чакай! — извика Аби на Тереза и се опита да я настигне, преди да се е изгубила в тълпата.
— Дявол да го вземе! Какво толкова мъкнат в тези куфари!? — Стенли Залцман продължаваше да разтрива крака си, стиснал въдицата и мрежата за пъстърва в другата си ръка.
Чудеше се как ще обясни на жена си синината, когато със Сиднър се приберат. Не пътуваше често. Мразеше да пътува.