— За какво са ти тези? — Сиднър посочи въдицата и мрежата.
— Нося и подходящи дрехи — отговори Залцман. — За два мата. От гардероба.
— Защо?
— Да се надяваме, че ще открием този Купър първи и ще се върнем още довечера. — Залцман не обърна внимание на въпроса му.
— Или поне Чандлис — поклати глава Сиднър. — Има шанс да се споразумеем направо с нея.
— Карла не успя до този момент — отбеляза Залцман.
— Карла няма бюджет от три милиона.
— Ще ми се да не го повтаряш непрекъснато. — Залцман се озърна, сякаш се притесняваше, че някой може да чуе. — Това е максимумът. Започваме с по-малко. И трябва да внимаваме. Ако надушат, че размахваме толкова много пари, ще решат, че могат да измъкнат още и че джобовете ни стигат до глезените. Особено тази адвокатка. Така са научени да мислят. Има само един начин да купиш права изгодно, хлапе. Трябва да накараш продавачите да смятат, че не са ти нужни. Карла е първата ни грешка.
— Ще ги накараме, и още как. Двама души от Холивуд са се вдигнали да пътуват до другия край на света заради автор, за когото никой не е чувал… На онези и през ум няма да им мине, че искаме правата на всяка цена.
— Затова са въдиците. — Залцман вдигна калъфа. — Великият Северозапад. Планините и реките. Отиваме на риболов.
Дошли сме, за да се забавляваме. Ако искате, можете да продадете правата върху книгата си на голяма филмова студия, но ако не искате, все едно.
Залцман смяташе, че ще си има работа с провинциалисти. Щеше да започне с няколко хиляди и постепенно да заотстъпва, неохотно, до шестцифрено число. Някъде в хода на наддаването мистър Купър щеше да се огъне като картонена кутия и дори да им даде опция за бъдещите си произведения.
— Нали чу какво каза Уайг. Да вземем книгата на всяка цена.
— Повярвай ми, Мел Уайг няма да се разсърди, ако махнем няколко нули от чека, който ще трябва да подпише.
Минаха повече от двайсет минути, преди да приближи другия бряг на канала и да види над главата си злокобния тъмен силует. Похлупакът от стоманена ламарина, наклонен към повърхността, беше на петнайсетина метра по-нагоре.
Издигна се бавно към кила на кораба. Мехурите от акваланга му се плъзгаха по заобленото дъно и се устремяваха нагоре като блестящи сребърни топки.
Когато откри отвора, му оставаха само още двайсет минути. Оттук се всмукваше студена морска вода за охладителната система на машината. При по-малките траулери човек едва би успял да мушне ръката си в тази тръба, но тази тук беше достатъчно широка, за да провре вътре цялото си тяло. Само че имаше проблем — отворът беше закрит с решетка. Не му бяха казали за нея. Не носеше инструменти, не беше предвидил и време за това.
Извади големия нож от канията, привързана към глезена му, и мушна острието под решетката. Нитовете, които я държаха, бяха ръждясали. Напрегна сили и успя да отдели единия ъгъл. Погледна часовника си — деветнайсет минути. Премести острието и отново напрегна сили.
Постепенно успя да изкриви решетката достатъчно, за да може да се промъкне. Ръждясалите железа стърчаха като гнили зъби на някакво морско чудовище, оставено да пази отвора. Нямаше време за губене. Седемнайсет минути. Пропълзя в отвора и се оттласна напред. Един от шиповете разкъса неопреновия костюм и раздра бедрото му. Дори не почувства болка — беше твърде възбуден.
Освободи се и продължи навътре по пълната с вода тръба. След около три метра спря и запали фенерчето. Тръбата завиваше. Продължи, като внимаваше да не се блъска в стените — онзи в машинното можеше да го чуе. Малко по-нататък видя перката на всмукващата помпа.
Сви се и се обърна с глава към изхода. Шестнайсет минути. Трябваше да действа светкавично.
Извади устройството от плика и го огледа на светлината от фенерчето. Всичко беше наред. Протегна ръка и залепи магнитното дъно за стената на тръбата. С треперещи пръсти се опита да размотае кордата, която трябваше да задейства детонатора. Беше се заплела. Докато се справи, мина още време. Непредвидено. Най-после успя да я размотае и да разтвори найлоновото парашутче. Увиснало свободно в неподвижната вода в тръбата, то приличаше на медуза с едно-единствено смъртоносно пипало.
В машинното отделение Хенри Хендъл погледна часовника, окачен на тръбата над главата му. Стрелката, която трябваше да отброява секундите, потрепваше, но не се движеше. Часовникът беше замръзнал на осем и четирийсет и три. Хенри се зачуди кога е спрял. Приближи се и чукна циферблата с пръст. Стрелката не помръдна. Улови часовника и понечи да го откачи от куката. Когато го отдели от металната повърхност, той заработи. Хенри го пусна отново и часовникът спря. Опита пак — същото. Не разбираше от часовници, но все пак се досети каква е причината. Извади джобното си ножче и го приближи към тръбата. На сантиметър от повърхността острието изведнъж отскочи и се залепи за метала.