— Струва ми се, че трябва да се заловим за работа — каза Аби. — Да говорим по същество.
Тя извади една визитна картичка от джоба си и я подаде на Джърмейн.
— Аз съм адвокат. Имам клиент, чието име ще остане неизвестно. Той е талантлив писател. Поради причини, които няма нужда да знаете, той предпочита да представи новата си книга, която най-вероятно ще се превърне в бестселър, под псевдоним. Не желае истинската му самоличност да стане известна на когото и да било, нито на читателите, нито на издателя. Нужен му е човек, който да се представи за него.
— Това законно ли е?
— Да. Можете да ми вярвате. Проверено е. Ще са необходими снимки за гърба на корицата и раздаване на автографи, ако се наложи.
Джърмейн явно бе впечатлен от предложението. Тереза беше стъписала от лекотата, с която Аби произнесе лъжата. „Имам клиент“. Нямаше намерение да казва истината на Джърмейн, докато не се увереше, че може да разчита на него.
Очите му светнаха.
— Това шега ли е?
— Не.
— Кой плаща за всичко това?
— Ако се наложи да се пътува, ще плати издателят.
— Предполагам, че рекламата ще е добра.
— Да.
— И ще ми се плати?
— Процент от аванса.
— Колко?
— Ще говорим за това, когато съм сигурна, че предложението ми ви интересува.
— Не разбирам. Къде е лошата страна?
Аби сви рамене и попита:
— Интересува ли ви, или не?
— Не знам. Звучи добре. Не знам нищо за писането или издателската работа.
— Искам да чуя решението ви.
— Не разбирам какъв е смисълът — отвърна той. — Искам да кажа… Защо прави всичко това?
— Доколкото ми е известно, издателят е готов да плати доста пари на човека, който е написал книгата, привлякла вниманието му. Ако е хубав и изглежда добре в медиите, рекламата му ще е много по-лесна. Така стойността на книгата ще нарасне.
— Шегувате ли се?
— Ще ми се да се шегувах — отвърна Аби — Е?
Джърмейн се замисли.
— Колко ще нарасне?
— Кое?
— Ако авторът изглеждал добре, стойността цяла да нарасне. С колко?
— Все още не сме започнали преговорите, но и да ги започнем, няма да изчисляваме парите въз основа на увеличената стойност. Авторът няма да се съгласи. Твърде много усилия му е струвала тази книга.
— Е, искам да получа поне някаква представа за стойността на книгата?
— Ако трябва да… — Аби се замисли за момент. Оуенс не се захващаше с клиент, ако не очакваше произведението му да донесе поне няколко милиона долара. Не би прекосила цялата страна, ако към романа нямаше сериозен интерес, освен това винаги можеше да се стигне до наддаване, което да качи цената още повече.
— Ако трябва да изкажа предположение, струва ми се, че авансът ще бъде около двеста хиляди. Може би повече. — Това беше далеч под очакванията й, но предпочиташе да даде по-малка цифра, отколкото да го разочарова по-късно и да рискува да го прогони след срещата му с Оуенс.
— Какъв е моят дял?
— Пет процента? — каза Аби. Беше по-скоро въпрос, отколкото отговор. Беше в безизходица и той го надушваше.
— Десет.
— Ще трябва да подпишете договор.
Джърмейн кимна.
— Разбира се.
Трябваше да позвънят два пъти и да изчакат повече от минута, преди вратата да се отвори. Цели два часа им бяха нужни, докато намерят къщата на Аби в Университетския квартал.
През пролуката на вратата, широка колкото позволяваше веригата, надникна някакъв тип с брадясала физиономия, висок към един и осемдесет.
— Какво искате?
Двамата пред него се спогледаха с удивление. Може би пък на небето наистина имаше Бог?
— С мистър Гейбъл Купър ли разговарям? — Стенли Залцман вече бе извадил картичката си.
— Зависи кой се интересува.
— Някой, който предлага добра сделка, ако вие сте Гейбъл Купър.
Очите, които гледаха сънливо изпод подпухнали клепачи, изведнъж се ококориха.
— Вие ли сте мистър Купър? — Залцман мушна картичка та през пролуката. Върху бялото картонче с релефни букви беше отпечатано името на киностудия, което би познал всеки, стига да не е от Марс. — Може ли да влезем?
Бяха със странни дрехи. Единият носеше на главата си избеляла шапка с наушници и клюн, дълъг може би трийсет сантиметра. Другият беше с брезентови панталони, които на места май бяха проядени от мухъл. През рамо бе преметнал ремък, на който висеше плетена кошница. Всичко това приличаше на някакво древно рибарско оборудване.
— Един момент. — Джоуи Дженрико затвори вратата, мина по коридора и затвори друга врата. Тя водеше към стаята, в която бе вилнял, преди да се позвъни. Вече бе изпочупил чиниите в кухнята и бе изсипал съдържанието на хладилника върху парчетата. После се бе преместил в стаята, която му се бе сторило, че е на Тереза, бе се справил с по-голямата част от мебелите и се бе заел да обработва дрехите й с нож — тогава го прекъснаха.