Джоуи щеше да каже на тези двамата да вървят по дяволите, но го спряха визитната картичка и фактът, че споменаха за сделка. Също и злобното му любопитство. Зачуди се дали Тереза не ходи с този Купър. Ако беше така, щеше да пипне кучият му син и да го убие или осакати, но не и преди да провери дали не може да падне някой долар от цялата работа. Питаше се какво ли имаха предвид двамата на вратата. Надушваше пари, но колко?
Върна се и отвори. Първи влезе Залцман, след това и Сиднър, който попита къде е Аби Чандлис. — Излезе — отвърна Джоуи.
— Значи живее тук? Не сме сбъркали адреса?
— Не сте. Споменахте някаква сделка. — Трябваше да спазва приоритетите.
Залцман се огледа и предложи да седнат във всекидневната, за да обсъдят нещата.
— Все едно. — Джоуи се поколеба. Не беше много сигурен къде е всекидневната. За щастие все още не бе успял да я опустоши.
Залцман кимна към една от вратите.
— Чувствайте се като у дома си — каза Джоуи. — Бих ви предложил по глътка, но в момента кухнята е нагоре с краката.
— Разбираме — кимна Залцман. — Просто минавахме от тук и се отбихме. Тръгнали сме на север, на риба. Изглежда, и вие току-що се прибирате.
Джоуи не схвана въпроса и го изгледа с празен поглед. Помисли си, че може би са чакали в колата си отпред и са го видели да влиза през страничния прозорец.
— Чухме, че сте били в Мексико — каза Залцман.
— А, да.
— Прекарали сте добре, надявам се?
— Да. Забавлявах се.
— Мислех, че сте работили.
— Това също. За какво става дума?
Един от колегите в студията разбра, че ще пътуваме насам, и ни помоли да се отбием и да поговорим.
Джоуи надникна навън през щорите. Беше чувал, че понякога ченгетата измислят небивали истории, за да ги пуснеш да влязат, ако са решили, че нещо не е наред. Може би им се бе обадил някой съсед. В колата, паркирана отпред, обаче наистина се виждаха въдици.
— За какво? — попита Джоуи.
— За книгата ви, разбира се.
— А… Това… — каза той и кимна лениво, сякаш знаеше за какво става дума.
— Този наш приятел смята, че книгата ви е доста добра.
— Значи е при него? — Джоуи се надяваше да не се налага да я търси. Вероятно беше някъде под останалите боклуци, които беше струпал в онази стая.
— О, да. Предполагам, питате се как я е получил?
Джоуи сви рамене, като че ли не даваше пет пари.
— Е, имаме си източници. Не възразявате, надяваме се?
— Защо да възразявам?
— Точно това имах предвид — кимна Залцман. — Смятаме че от материала би могло да стане филм. Нищо определено, просто съществува такава възможност. Запазваме опции за много неща, но малко от тях реално стигат до продукция. Все пак, стремим се да държим банката с идеи пълна.
Джоуи повдигна вежди и се замисли съсредоточено.
— Сигурно ви струва доста пари. Колко сте готови да платите?
Залцман се усмихна. Човекът беше прям. Обичаше подобни хора.
— Харесвам такива автори — каза той. — Вие сте реалист. — По-скоро помияр, помисли си. — Все пак не знам — добави. — Може би няколко хиляди. Разбрахме, че в момента работите върху втора книга. Продължение?
— Може би — отвърна Джоуи. Не схвана въпроса ясно, но след като кинаджията знаеше за какво става дума реши да продължи играта.
— Ако обвържем всичко, имам предвид двете книги, и получим опция за бъдещите ви произведения, може да помислим за сума от порядъка на двайсет или двайсет пет хиляди. — Залцман премери Джоуи с очи и си представи дребни монети.
Джоуи през живота си не бе виждал толкова пари накуп. Жив или мъртъв, този тип Купър имаше някаква стойност. Може би нямаше да го убие веднага, макар и да чукаше Тереза — най-напред трябваше да напише онова продължение или за каквото там ставаше дума.
— Трябва да сте наясно — продължи Залцман, — че правим това, защото студията ни желае да окуражава обещаващите млади автори. Отглеждаме нови таланти, така да се каже.
— И кога ще стане това? — попита Джоуи. — Отглеждането, имам предвид. — Не беше писател, но знаеше кога му говорят глупости и кога не.
— Веднага щом адвокатите ни съставят договора. Залцман просто не можеше да повярва, че нещата вървят толкова гладко.
— Колко време ще отнеме?
Обикновено отнемаше седмици, но при дадените обстоятелства можеха да използват стандартния договор — този, който подписваха треторазредните драскачи. Щяха да откупят правата върху героите и да включат клауза, която им гарантира собствеността върху следващите му три книги. Преди да осъзнае какво става, щеше да е посаден в плантацията на студията и да дава плод.