Мисис Чандлис, съжалявам, че постъпвам така с вас в последната минута, но няма да успея да дойда в Ню Йорк. Възникна нещо непредвидено. Направих каквото трябва. Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред.
Адреналинът запулсира в тялото й като разтопено олово. Ако в този момент беше пред очите й, щеше да го убие. „Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред.“ Имаше ум колкото врабче.
Морган и Тереза, а дори и тънкото гласче в консервативния й адвокатски ум я бяха предупредили да не поверява мечтата на живота си на торба мускули за показ. Сега трябваше да плати.
Беше казала на Карла, че той ще пристигне на следващия ден. Ако не се появеше, агентката щеше да си помисли, че нещо не е наред. Ако решеше да й каже, че самата тя е написала книгата, просто нямаше да й повярват. След като излъжеш веднъж, истината започва да мирише на измама — в това бе проблемът.
Аби се втурна към телефона и набра номера на Джес в Лос Анджелис. След четвъртото позвъняване се чу записан на лента металически глас: „Абонатът, когото търсите, не отговаря. Ако желаете да оставите съобщение, натиснете бутона със звездичката.“
Аби го натисна толкова силно, че едва не си счупи нокътя.
„Оставете съобщението си, след като чуете сигнала.“
— Слушай, негоднико! Споразумяхме се! Ако не довлечеш задника си тук, ще започна такова дело срещу теб, че ще съжаляваш, задето си се родил! Ще плащаш цял живот, разбираш ли ме? Не искам да слушам никакви оправдания. Просто се качваш на самолета и пристигаш!
След това се зачуди дали с тези заплахи няма да го накара да се скрие. Спомни си какво й бе казал Чарли за особената си порода клиенти — първият импулс на всеки от тях е да побегне. Реши да посмекчи тона малко:
— Чакай, Джес, съжалявам. Разстроена съм. Просто искам да ми се обадиш, това е. Говоря сериозно. Ако има някакъв проблем, ще го решим, но ми се обади.
Тя продиктува номера на хотела, след това затвори, седна до телефона и зачака.
Мина час. Никой не се обади. Разтри очите, си, за да прогони сънливостта, и се вторачи в червената лампичка на апарата. Засенчи я с ръка, за да се увери — може би се бе обаждал и не го бяха свързали, така че е оставил съобщение. Но лампичката не светеше.
Обади се на рецепцията. Нямаше съобщения.
Самолетът вече бе излетял от Лос Анджелис. Джес нямаше да дойде с него и тя го знаеше. Представи си как животът й се разпада на парчета. Две години бе писала книгата, а сега трудът на мечтите й отиваше по дяволите заради някакъв си холивудски глупак. Представи си как Джес, в прегръдките на третокласна кинокрасавица, се чуди как да превърне самолетния билет за Ню Йорк в пътуване до Вегас за двама.
Нищо не можеше да направи. Погледна часовника си.
Вече беше осем. След половин час имаше среща с Карла Оуенс долу — да закусят и да поговорят, преди да отидат да вземат Гейбъл Купър от летището. Гейбъл Купър, който нямаше да дойде.
Нямаше смисъл да удължава агонията. Взе слушалката и набра номера на Карла в офиса й. Ако не успееше да се свърже с нея, може би някой от служителите й щеше да я спре, преди да стигне до хотела — Аби нямаше никакво желание да се среща или разговаря с нея.
Отговориха й веднага. Гласът беше възбуден, писклив.
— Ало?
— С кого разговарям? — Аби реши, че е сгрешила номера.
— С кого се опитвате да се свържете?
— Търся „Оуенс и сътрудници“.
— Аби, ти ли си? — Беше самата Карла. — Радвам се, че си тук. Успя ли да поспиш?
— Не много.
— Слушай, ако си уморена, можем да отложим всичко с час-два.
— Затова ти се обаждам. Има проблем. Гейбъл…
— О, слушай, скъпа… Той е точно такъв, какъвто го описа, дори по-готин. Разговаряме тук, в офиса ми, и се забавляваме.
— Какво?
— Тук е от един час. Предполагам, че не сте се разбрали както трябва за полета му. Пристигна с такси рано тази сутрин и ми се обади. Закусихме и сега разговаряме. А… между другото, не обръщай внимание на последното съобщение, което записах на телефонния ти секретар. Линията се е преплела. Както и да е, ще изясним всичко, когато дойдеш тук. След колко време да те чакаме?
Аби беше объркана, стъписана. Може би бележката беше някаква грешка? Имаше чувството, че получава отсрочка от палача. Погледна часовника си, после огледалото. Изглеждаше ужасно.
— Дай ми четирийсет минути.
— Добре. Ще се видим тогава, скъпа.
Карла затвори веднага. Изглежда, бе получила каквото искаше.
11
В Ню Йорк вилнееше люта зима и нямаше никакви признаци, че скоро ще си отиде. Астрономическата пролет беше настъпила, но тротоарите на Манхатън бяха покрити с няколко сантиметра сняг. Хората се свиваха по ъглите и издишваха облаци пара.