— В дървото има следи от химикали. Все още не знаят точно какви са, но е ясно, че съдържат нитрати. Изглежда, в по-голямата си част са се разтворили в морската вода.
— Значи, казано с две думи, няма за какво да се хванат, но пък и не искат да платят, прав ли съм?
Къмингс го погледна и кимна.
— Ще трябва да съобщя на клиента, че няма да стане — каза Спенсър. — Ако решат да откажат в този случай, рискуват да бъдат обвинени в недобросъвестност и безкрайни дела за понесени щети. Искаш ли да им го кажеш, или да се обадя аз?
— Мисля, че не трябва да прибързваме — отвърна Къмингс.
— Има ли още нещо?
Къмингс кимна.
— Струва ми се, че е имало бомба.
— Добре. Дори и така да е, не могат да избегнат плащането. Клаузата за евентуални военни действия не може да се приложи в случай на тероризъм или саботаж — каза адвокатът. — Корабът не е потопен във военна зона. Няма изключения при покриването на щетите.
— Нямах предвид тероризъм или саботаж.
— А какво тогава? — попита Спенсър. — Корабът е бил на пристана в някаква бананова република, в която през вторник има революция. Точно това бих предположил. Проста бомба, направена от подръчни материали. Дело на терористична група.
— Не мисля — възрази Къмингс. — Положили са сериозни усилия, за да заприлича на злополука.
— Тоест?
— Обикновено, ако някой иска да изпрати кораб на дъното, използва пластичен експлозив. Никак не е трудно да се намери. Можеш да го откраднеш от някоя строителна фирма например. Военните използват С–4. Мачка се като маджун. Правиш въже, дълго колкото искаш, извиваш го в окръжност и го залепваш за корпуса. Ще пробие дупка, колкото ти е необходима. В този случай обаче няма такова нещо и човек не може да не се запита защо.
— Надявах се да знаеш — каза Морган. — С пословичната си интуиция…
— Вместо дупка в корпуса имаме сериозен проблем с кондензатора.
— Е?
— Искали са да прилича на лошо поддържане.
— И вероятно точно това е обяснението — каза Спенсър.
Застрахователят лесно можеше да каже „не, няма да платим“, а детективът да съчини версии, които подхранват подобни фантазии. Той обаче трябваше да защити всичко това в съда, а фактите, с които разполагаше до този момент, не изглеждаха никак добри.
— Има и още нещо — каза Къмингс, наведе се, вдигна от пода пластмасова чанта, отвори я, бръкна вътре и извади нещо, което подхвърли към Спенсър. Той вдигна ръце, сякаш за да се предпази, и го улови. Беше голям гумен плавник, като тези, които използват водолазите професионалисти. — Намерихме го в ръката на удавения моряк. Конвулсивно предсмъртно стискане — обясни Къмингс. — Освен това по предпазната решетка на тръбата за всмукване на студена вода намерихме остатъци от неопренов костюм. Можеш да си сигурен, че „Селя Ларго“ е потънал вследствие на взрив.
Морган погледна гумения плавник в ръката си. Даде си сметка, че делото ще е много комплицирано. Щеше да го влачи с години. Властите съвсем скоро щяха да заговорят за предумишлено убийство.
Аби щеше да проговори, но стъписването й бе твърде силно. Мъжът разпери ръце и я прегърна, а устните му се залепиха за нейните. Беше силен и изтласка въздуха от дробовете й като от ковашки мях. За момент й се стори, че се опитва да мушне езика си в устата й, и се отдръпна. После осъзна, че докато целуваше нереагиращите й устни, всъщност се опитваше да й каже нещо.
Произнасяше думите под носа си, а и устните му се допираха до нейните, така че тя дочу нещо като „врат на Хес“.
Аби би могла да се възпротиви, но беше съвършено стъписана. Най-накрая мъжът отдели устните си от нейните и опря глава в нейната в дълга прегръдка, която едва не счупи ребрата й — за да не й позволи да проговори, докато самият той шепнеше в ухото й:
— Казвам се Джак. Брат съм на Джес. Дръж се спокойно. Ще се разберем. Не проваляй работата, скъпа. Прегърни ме като след дълга раздяла.
Аби не си даваше сметка, но ръцете й — единственото, което Карла виждаше от мястото си, бяха отпуснати върху раменете му като ръце на парцалена кукла. Слава богу, лицето й беше скрито в рамото му.
Тя обви врата му неохотно и го притисна към себе си. Беше малко по-висок от нея и твърд като камък. Мисълта, че преживяването би могло да й достави удоволствие, я ужаси, но пък, от друга страна, не би могла да твърди, че й е неприятно.
— Добре — прошепна той. — Сега се усмихни.
Когато отново се обърна с лице към Карла, стиснал ръката на Аби, на лицето му блестеше закачлива, широка усмивка. Аби също се усмихваше, макар и объркано. Имаше чувството, че е болна, и изглеждаше така. Отидоха до столовете, уловени за ръце, и седнаха пред бюрото.