— Почакай да проверя. — Звукът в слушалката заглъхна.
— Така и не ми каза кой е този Дженрико — обади се Джак.
— Беше омъжен за моя приятелка. Смазваше я от бой и тя се разведе. Аз й бях адвокат.
— Значи сега ви има зъб и на двете.
— Би могло да се каже.
— Какво знае той за книгата?
— Нищо.
— Все нещо трябва да знае, щом е убедил кинаджиите, че я е написал той.
— Според мен не знае абсолютно нищо.
— Ами приятелката ти? Жена му. Как се казва?
— Тереза.
— Какво знае тя?
— Не би му казала.
— Но тя знае, че си я написала ти, нали?
— Да, но не би казала на Джоуи.
— Ако го е направила, ще си имаш проблеми — каза Джак.
— Защо?
— Ще знае нещо, което струва два милиона долара. Истината за книгата. Ако се разчуе в неподходящ момент и по не подходящ начин, ще ти навреди наистина сериозно.
Беше прав и ако Джоуи се добереше до Тереза, нямаше да му е трудно да разбере за какво става дума. Тревожеше я и още нещо, но го запази за себе си.
— Предполагам, мислиш същото и за мен — добави той.
Аби го погледна и за миг й се стори, че той чете мислите й. Преди да отговори, слушалката в ръката й оживя. Беше гласът на Морган — глас на рационален човек, когото познаваше и на когото имаше доверие. Започваше да съжалява, че не го бе послушала и не се бе отказала от идеята за псевдонима. Или поне би могла да използва Морган, независимо от възрастта му. Вече не смяташе, че годините бяха от значение. Джак беше на четирийсет и три. В таксито беше поискала да й покаже шофьорската си книжка. Морган беше само с две години по-стар от него. Имаше и още нещо обаче. У Джак имаше нещо особено — като у Робърт Редфорд, Шон О’Конъри или Пол Нюман.
— Радвам се, че чувам гласа ти — каза Морган. — Как са нещата при теб?
— Както се казва, има добри и лоши новини — отвърна Аби. — Най-напред добрите. Книгата струва много пари.
— Колко много?
— Седнал ли си? — попита го тя.
— Да.
— Говори се за милиони.
— Милион долара?
— В множествено число — каза Аби.
Морган млъкна за момент, после подсвирна.
— Шегуваш ли се?
— Не, освен ако агентката не надува нещата.
— Това е чудесно. Ей, когато станеш известна, ще мога ли да казвам на хората, че някога съм те познавал?
— Можеш да им казваш, че все още ме познаваш.
— Ще ми даваш ли пари на заем?
— За това ще поговорим допълнително.
Двамата се засмяха.
— А сега лошата новина. Един боклук се напъха в живота ми и сега Карла Оуенс смята, че той е Гейбъл Купър.
Джак я изгледа изпод вежди, с обидено изражение.
— Кой? — попита Морган.
— Казва се Джак. Брат е на друг боклук. Онзи, с когото говорих в Лос Анджелис.
— Братя боклуци. Харесва ми — каза Джак. — Звучи добре. Можем да го вземем за рекламен девиз и да тръгнем на турне. Ще си слагаме и леопардова кожа на задниците.
Аби му обърна гръб. Джак си помисли, че е ядосана. Всъщност тя полагаше усилия да не се разсмее.
— Искаш ли да го разкарам? — попита Морган.
— Не, не. Освен това какво можеш да направиш оттам?
— Мога да дойда при теб.
— Не. Няма смисъл. Ще трябва да се справя някак. Регистрира ли вече авторските права?
— Работя по въпроса.
— Кога ще си готов?
— Ще приключа с документите тази вечер и утре ще ги изпратя с експресна поща. Ще се обадя в регистъра на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон и ще се опитам да ускоря нещата. Ще ни изпратят документа за регистрация след седмица, до десет дни. — При нормални обстоятелства това не би трябвало да е проблем. По закон авторските права влизаха в сила в момента, в който писателят напишеше името си под ръкописа. Проблемът в случая бе, че името на Аби не фигурираше там.
— Добре. Издателят няма да има време да регистрира правата на Гейбъл Купър дотогава. Още няма и договор.
При сегашното развитие на нещата регистрирането на авторските права се превръщаше във въпрос на живот и смърт. Без това нямаше да има никакво доказателство, че е авторка на книгата. Поне имаше Морган.
— Слушай, тревожа се за теб. — В гласа му се прокрадна безпокойство. — Не трябваше да те пускам сама.
— Аз съм голямо момиче.
— Знам. Ако обаче с теб се случи нещо…
— Какво може да се случи? Всичко е наред. Просто съм уморена. — Нещата не се развиваха така, както бе смятала. Аби не обичаше изненадите, а Джак беше голяма изненада. — Има и още нещо — продължи тя. — Помниш ли Тереза?
— Разбира се.
— А Джоуи, бившият й съпруг?
— Не съм го виждал никога, но как бих могъл да го забравя?
— Не знам как, но е успял да се напъха под юргана.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид книгата. Научил е за нея по някакъв начин и се е свързал с хора, интересуващи се от правата за филмиране.