— Къде отиваш?
— Да кажа на Карла, че аз съм написала книгата.
— Чакай малко. Не съм казал, че няма да направя каквото искаш.
— Аз го казах току-що.
— Слушай, съжалявам. Това беше шега. Предавам се. — Той вдигна двете си ръце нагоре, сякаш Аби държеше пистолет. — Не пращай всичко по дяволите. Би било глупаво.
— Мислиш, че си толкова ценен?
— Ами… — Замисли се за миг. — Да.
— Никой не би те обвинил в излишна скромност. — Тя продължаваше да крачи бързо. Стигна до бара, даде на момичето сметката заедно с три долара и не изчака рестото. Излезе навън, а Джак я следваше по петите.
— Слушай, правиш голяма грешка.
— Не. Направих голяма грешка, когато се захванах с брат ти и попаднах на теб. — Аби спря и се обърна към него. Бяха недалеч от кръстовището. — Слушай, не знам кога лъжеш и кога говориш истината. Когато трябва да имам доверие на някого в ситуация като тази, това е сериозен проблем. Може да си мислиш, че е смешно. Аз не мисля така.
— Само те изпробвах.
— Не обичам да ме изпробват. Мислех, че имаме нещо общо помежду си. Че си писател. Неиздаван, но все пак писател.
— Това е истина. Честна скаутска. Мога да ти покажа ръкописите си. Всъщност много бих искал да ги прочетеш.
— През свободното си време — каза Аби.
— Говоря сериозно. Слушай, можеш да ми платиш пет процента — Това си искала да платиш на Джес.
Тя го погледна и се зачуди къде е капанът.
— Не искам да загубиш тази сделка — каза той. — Написала си невероятен роман. Всички се бият за него. Често ли се случва това.
Последните два дни Аби бе мислила по въпроса.
— Не Много често — отговори тя.
— Случва се веднъж в живота, ако имаш късмет. Смяташ ли че ще ти се случи пак?
Тя го погледна, но не отговори.
Не разчитай. — Каза го като човек с опит. — Смяташ ли, че отново ще можеш да напишеш такава книга? — Преди да отговори, той сложи ръка върху устата й. — Мълчи. Всеки който някога е опитвал да пише, не би си правил илюзии.
Беше прав. Говореше за неувереността на писателя.
— Няма значение какво пишеш, дали висока литература или развлекателни четива — продължи Джак. — Когато създадеш нещо добро, наистина добро, един глас вътре в теб ти казва, че вече няма да си в състояние да постигнеш същото. Може и да не е така, но все едно, в момента на завършването умът ти казва „не“. И докато наистина не го направиш вярваш, че е невъзможно. А ако достатъчно дълго време вярваш, че няма да постигнеш нещо, наистина няма да го постигнеш. Хубавото е, че в момента няма нужда да се тревожиш за това. Трябва да се тревожиш, че тези хора биха могли да откраднат произведението ти, а те ще направят точно това, ако сега се откажеш от плана. Все едно да зарежеш детето си. Ще го оставят да умре.
— Какво искаш да кажеш?
— Могла си да го направиш по-рано… Да представиш романа от свое име, да кажеш истината. Ако им признаеш сега, ще се ядосат, че си ги излъгала и си ги поставила в неловко положение пред очите на всички. Ще приемат признанието за признак на слабост, защото не ти е стигнал кураж да продължиш играта докрай. Това е законът на корпоративната джунгла. Ще ти кажат, разбира се, да не се безпокоиш и че ще изведат книгата на върха. Междувременно обаче ще се заемат с нечия друга голяма книга.
Джак разбираше доста повече, отколкото си бе мислила.
— Издавали са те и преди. Как се чувстваше?
Тя се засмя горчиво.
— Пет хиляди бройки. Някои марули се задържат по сергиите повече, преди да ги изхвърлят.
— Точно така. И ако позволиш, пак ще постъпят с теб по същия начин. Ще ти кажат, че правят рекламна кампания за двеста и петдесет хиляди долара, а ще похарчат десет. Ще извадят книгата ти на пазара и ако до три дни не й поникнат крака, за да тръгне сама, ще изключат шалтера и ще наблюдават как умира. Освен това ще пуснат по-малък тираж, за да не връщат пари за непродадени бройки.
Непродадените бройки бяха проклятието на всеки издател. Книжарниците ги връщаха и получаваха парите си обратно. Умните издатели се предпазваха, като изпращаха в книжарниците по-малко от поръчаните — пет, вместо двайсет например.
— И смяташ, че ще постъпят така с мен само защото физиономията ти няма да е на корицата ли? — попита Аби.
— Не за това, а защото си се огънала. Защото ще им е ясно, че не си имала смелостта да ги изтеглиш в лодката, след като веднъж си забила канджата в хрилете им. Ако сега им кажеш истината, те пак ще издадат книгата ти. Само че няма да я подкрепят. Аби, преминала си точката, от която няма връщане назад. Поела си риска. Ако не завършиш започнатото, ще те смачкат.
Беше прав и Аби го знаеше. Първата битка, единствената, която имаше значение, беше със собствения ти издател. Ако спечелиш нея, може би печелиш цялата война.