Двамата седяха пред бюрото на Мел Уайг и се опитваха да обяснят как са успели да договорят сделка за двайсет и пет хиляди с Джоуи Дженрико, който през живота си не бе прочел нито една книга, камо ли да напише някоя.
— Доколкото си спомням — каза Сиднър, — ти го попита дали е Гейбъл Купър.
— И той отговори, че е.
— Не. Отговори, че зависело кой се интересува.
— Това е същото.
— Достатъчно! Стига! — Уайг стовари длан върху бюрото. — За ваше сведение този Дженрико не е успял да завърши гимназия, има криминално досие и три присъди за хулиганство. Вероятно коефициентът му на интелигентност е колкото на тухла. Не съм много сигурен какво говори това за вас двамата.
— Слушай, Мел. Не сме дали никакви пари. Нищо лошо е случило — каза Залцман.
Не е точно така — каза Уайг. — Лошото е, че Карла е подписала договор с истинския автор и е готова да води война с нас. Името му е Джак Джърмейн.
Залцман и Сиднър се спогледаха.
— Мислех, че е известно име. — Залцман се опита да отклони тази част от гнева на Уайг от Сиднър.
— Така ми казаха — отвърна хлапето.
— Тази погрешна информация можеше да ни струва доста пари — отбеляза Залцман.
— Все още може — отбеляза Уайг. — Карла разбра, че се опитахме да я заобиколим.
— Ядосана ли е? — попита Залцман.
— Ядосан може да е стършел, когато си забие жилото в задника ти. Карла бълва отрова и търси начин да я излее в очите ми.
— Смяташ ли, че ще предложи книгата на друга студия?
— Говори за някакви независими продуценти. Жадува за кръв и може да се наложи да й платим големите пари само за да я усмирим.
— Защо, след като никой не е чувал за този Джърмейн? — попита Залцман.
— Това е без значение — отвърна Уайг. — Чух, че шумотевицата вече се подготвя. Карла се е договорила със сутрешните програми на националните телевизионни мрежи и те очакват с нетърпение появата на този тип.
Името й беше Сандра, Сали или нещо друго, което започваше със „С“. Джоуи не помнеше. Беше му все едно. Важното в момента бе това, че бе застанала до леглото му — с голи гърди, само по кожени бикини, обшити с мъниста от нефрит. Той беше до вратата към кухнята и я гледаше отзад.
Когато се обърна и го видя, тя мушна пръст под ръба на бикините отпред и му хвърли изпълнен с копнеж поглед.
— Харесват ли ти? Много фина кожа. Правят ги индианците от Аризона.
— Бива си ги индианците — отбеляза Джоуи. — Наистина имат усет, ако разбираш какво искам да кажа. — Усмихна й се. Беше я открил в един бар в стил „уестърн“ — танцуваше в редицата момичета и задникът й се виждаше при всяко потропване с крак. Кожени бикини или не, Джоуи бе готов да окачи нов скалп на колана си. Преди това обаче искаше да изпие още една бира.
Влезе в тъмната кухня и отвори хладилника. Вгледа се в последната бутилка будвайзер на рафта, мушнал глава в хладното пространство, когато изведнъж вратата рязко се затвори и притисна главата му като менгеме, точно върху ушите. Ако не беше гуменият уплътнител, черепът му щеше да се счупи като орех. Свлече се на колене, все още неспособен да разбере какво прави на рафта до майонезата.
Джак беше подпрял вратата на хладилника с коляно и без да отслабва натиска, протегна ръка и измъкна револвера от колана на Джоуи — беше го сложил там, за да впечатли момичето, след като пристигнаха у дома.
Джак погледна оръжието. „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.
— Хубава играчка, само че трябва да я носиш така, че да можеш да си я вадиш от гащите — каза Джак и хвърли револвера върху масата. Чу се силно тупване. След това извади своя пистолет, деветмилиметрова берета, отпусна вратата на хладилника и сграбчи Джоуи за яката на ризата.
Преди да разбере какво става, Джоуи почти се изправи на крака, след което задникът му хлътна в хладилника. Пред очите му беше цепнатата брадичка на Джак.
— Моят патлак е гладък. Няма барабан, който да се закача на колана. А и цевта точно може да се напъха в носа ти. — Джак мушна стърчащата един сантиметър тръба на цевта в едната ноздра на Джоуи. — Сега ще поговорим ли?
— Гой фо даголите си ди? — Джоуи фъфлеше, сякаш в синусите му е паркирал камион.
— Не, не смятам да започваме с това. — Джак се обърна и видя момичето, застанало до вратата, облечено само с произведението на индианските занаятчии. — Ще ни оставиш ли за минутка, скъпа? — усмихна й се.
Тя го погледна в очите и с нищо не показа, че дори е забелязала пистолета. Лицето й се осветяваше само от лампата на отворения хладилник, в който бе натикан задникът на Джоуи. Тя се подпря на рамката на вратата, сякаш нямаше намерение да ходи където и да било.