— Добре, можеш да останеш, ако искаш, но не ни прекъсвай. — Джак отново насочи вниманието си към Джоуи. — До къде бяхме стигнали? А, да. Щяхме да поговорим за теб. Защо обичаш да биеш жени, а също така ще обсъдим и играта, която си решил да играеш с книгата ми.
Очите на Джоуи се разшириха.
— О… Забравих да се представя. Аз съм Гейбъл Купър. Опитал си се да продадеш книгата ми, така ли е?
Джоуи започна да клати глава, но изведнъж почувства, че тя е заклещена между вратичката на камерата отзад и цевта на пистолета отпред.
— Може би трябва да опитаме и другата ноздра. — Главата на Джоуи беше притисната назад и Джак виждаше добре вътрешността на носа му. — Струва ми се, че си мушкал разни лайна там, вътре. Може би трябва да ги почистим. — Джак свали предпазителя и дръпна ударника назад. — Както и да е, докъде бяхме стигнали? Да, да. Книгата ми. Искаха да ти изпращат детектив, който да ти говори за съдебни дела, адвокати и такива работи. Само че, знаеш ли, Джоуи… може ли да те наричам Джоуи?
Дженрико кимна, доколкото беше възможно с пистолета в носа.
— Струва ми се, че и без това вече в тази работа има твърде много адвокати. Живеем в общество, което прекалява със съдилищата, не смяташ ли?
Джоуи го изгледа, без да знае какво да отговори, и понеже не кимна в знак на съгласие, Джак поклати главата му с цевта на пистолета.
— Да вземем делото на О Джей Симпсън. Цяла година гледаме как разни адвокати се въртят насам-натам и удрят с онези си работи по масата. Следобедните сапунени сериали отиват по дяволите, защото вече никой не ги гледа. Какво се получава в резултат? Армия безработни актьори и книги, които ни обясняват какво не й е наред на правната система.
Питам, така ли трябва да живее едно общество?
Джоуи го погледна над деловата част на пистолета и побърза да кимне.
— Да. Така си и мислех. Охооо! Какво виждам? Покрити с шоколад ядки! Знаеш ли, че са ми любимите? Ще възразиш ли?
Джоуи поклати глава. Със свободната си ръка Джак взе бурканчето от най-горния рафт на хладилника и без да си прави труд да спусне предпазителя на пистолета, се зае да развинти капачката — улови я с трите свободни пръста на дясната си ръка, като мушна показалеца още по-навътре около спусъка, и започна да върти. Пистолетът се изви и притисна главата на Джоуи назад и встрани, така че физиономията му стана като на боксьор след тежък мач. Изтръпнал от ужас, Джоуи се втренчи в ударника в задната част на оръжието. Сега животът му зависеше от някаква си стоманена пружина.
Момичето стоеше на прага и наблюдаваше всичко това като в транс, сякаш беше напрегнат драматичен епизод от някой филм.
— Знаеш ли, че не бива да държиш тези неща в хладилника? Така тези чудни шоколадови топки омекват.
Единствените топки, за които Джоуи се притесняваше в момента, бяха неговите собствени.
— О, имаш и чушлета в оцет. Люти ли са?
Джоуи кимна.
Джак взе буркана и повтори маневрата с отварянето. Въпреки студения въздух от хладилника по челото на Джоуи избиха ситни капчици пот.
— Както и да е. На въпроса. Реших, че ако отделим малко време и поговорим, ще постигнем някакво разбирателство.
Всички твърдяха, че си говедо, но нещо ми подсказваше, че ще проявиш разум. Когато го опознаеш отблизо, можеш да откриеш човешки черти и в най-голямото лайно на света.
Какво ще кажеш?
Очите на Джоуи се обърнаха към револвера върху масата и после към полуголото момиче до вратата. В момента нито едното, нито другото можеха да му помогнат. Всъщност Сю или Шарън, или както там й беше името, дори се кикотеше. Джоуи реши, че ще й даде да се разбере, когато този задник си отиде. Цевта на пистолета се заби още по-дълбоко в носа му и го върна към реалността.
— Не се разсейвай — каза Джак, извади една чушка от буркана и я изцеди върху ризата на Джоуи. — Искаш ли една?
Той поклати глава, но Джак мушна чушката между устните му и я натъпка вътре с пръст, цялата.
— Дъвчи. Това е. Нали е вкусно? Ето ти още една. — Натъпка в устата му още две. — Не ги обичам много люти. Насълзяват ти се очите.
Джоуи започна да дъвче бавно, за да не движи цевта на пистолета. Очите му започваха да се кръстосват от гледането към него.
— Тези ядки не бяха кой знае колко хубави — продължи Джак. — Какво ще кажеш следващия път, като дойда, да купиш ново бурканче? Ще го сложиш в шкафа.
Джоуи кимна.
— Боже, къде остана доброто ми възпитание!? Сигурно искаш нещо, за да преглътнеш всичко това. — Джак остави буркана с чушлетата на рафта, извади бирата, отвори я, мушна гърлото на бутилката в устата на Джоуи и изля съдържанието й. — Така. Сега затвори уста. Задръж бирата вътре.