Джоуи се задави и се разкашля. Джак извади бутилката от устата му и мушна гърлото й под колана му, така че остатъкът от студената течност се изля в панталоните му.
— Какво ще кажеш за това? Разхладително, нали? Е, до къде бяхме стигнали? А, да. Предполагам, че няма да имаме повече проблеми от този род, нали?
Джоуи бързо поклати глава. Вече се бе научил как да го прави. От лютия сос на чушките носът му бе започнал да тече, а от очите му се стичаха сълзи.
— Искаш ли още една?
Джоуи поклати глава.
— Не искаш. Аз също не искам цевта на пистолета ми да ръждяса. Ами момичетата? Какво според теб трябва да кажа на мисис Чандлис и бившата ти госпожа? Е?
Джоуи сви рамене.
— Може би трябва да им кажа да не се безпокоят, защото никога повече няма да те видят?
Джоуи го изгледа, сякаш не разбираше какво означава това.
— А мога да им кажа, че повече никой няма да те види?
Джоуи разбра какво означава това и енергично заклати глава.
— Беше чудесно — каза Джак, — но си мисля, че ще трябва да продължим по-късно. — Погледна към момичето, наведе се и прошепна в ухото му: — Джоуи, струва ми се, че трябва да продължаваш да живееш така. Имам предвид публиката. — Кимна към вратата. — Кой знае какво би могло да се случи, ако я нямаше! Лека нощ.
Джак извади пистолета от носа му, улови го за яката на ризата и го дръпна рязко напред. В същото време блъсна вратата на хладилника с всичка сила и ръбът удари Джоуи по носа. Той се свлече на пода.
Джак вдигна глава към момичето.
— Трябва да се облечеш, скъпа, иначе може да настинеш.
На твое място бих се чупил. Нещо ми подсказва, че този тук няма да е добра компания тази вечер.
— Карла, какви ги приказваш? — На телефона беше Бертоли.
— Алекс, това не е неочаквано за теб. Да си говорим истината. Сериозно ли мислеше, че ще ти предложа да купиш такава книга, без предварително да проуча пазара?
— Смятах, че сме се споразумели! — Гласът на Бертоли звучеше обидено както винаги, когато искаше да накара събеседника му да се чувства виновен. Пред Карла обаче номерът не минаваше.
— А как бих могла да разбера колко струва, ако не проуча пазара? — попита Карла. Имаше предвид наддаването за книгата на Гейбъл Купър по телефона, състояло се, след като бе разпратила копия от ръкописа до всички големи издателства в Ню Йорк. Бертоли си даваше сметка, че това може значително да повиши цената. Той имаше проблем — огромна празнота в списъка с летните заглавия. Наближаваше и панаирът на книгата. Ако изобщо имаше намерение да направи нещо, трябваше да го направи сега. Времето изтичаше.
До този момент бе смятал, че Карла ще му сервира Купър на поднос веднага щом сключи договор с него. Макар и по принцип да беше прав, Алекс я познаваше много добре и предполагаше, че по пътя към целта ще има някакво скъпоструващо отклонение.
— Казах ти, че ще платим един милион аванс за правата — каза Бертоли. — Какво повече искаш? Това не е нашумял автор. Не е изпробван. Рискът е голям. Книгата може да се провали.
— Знаеш не по-зле от мен, че няма — възрази Карла.
— А ти знаеш, че и най-добрата книга не може да стигне до върха, ако поне сто фактора не са налице. При повечето книги налице са около трийсет, ако имат късмет.
— Съжалявам, че гледаш толкова песимистично на нещата. — Припомни му, че от въпросните сто фактора най-важният е налице — възможната сделка за касов филм с участието на суперзвезда. През цялата сутрин Мел Уайг я бе молил по телефона да не отстъпва правата на друг продуцент. Беше достигнал три милиона и продължаваше да качва цената.
Това бе рекорд за неизвестен писател.
— Вече ти казах, Алекс. Твоята цена е начална. Един милион долара. — Ако никой не предложеше повече, Бертоли щеше да получи ръкописа за толкова. Карла бе положила сериозни усилия, за да превърне офертата му в минимална. След това щеше да пусне новината за предложението на киностудията и наддаването щеше да започне. Бертоли и издателството му щяха да бъдат смачкани по трасето и той го знаеше.
— Не — отвърна Алекс. — Не съм съгласен.
— Добре. Щом не си съгласен, ще отидем другаде.
— Не съм казал това. Какво искаш, Карла? Ако искаш милион и половина, добре, ще ти ги дам.
— Не, Алекс. Да не би да мислиш, че искам да те изнудя?
— Карла, как бих могъл да мисля подобно нещо? — Гласът му бе наситен със сарказъм.
— Просто смятам, че заради клиента си съм длъжна да установя каква е пазарната цена на книгата му.
— И твоите десет процента нямат нищо общо с това, нали?
— Бизнесът си е бизнес — каза Карла. Литературните агенти и издателите се занимаваха с това всеки ден. Авторите идваха и си отиваха. Обикновено мисълта за бъдещите сделки и изискванията за професионална етика караха агентите да се държат разумно и да не се опитват да изсмучат максималното. От друга страна обаче, рядко се появяваха толкова добри ръкописи. Ако имаш късмет, веднъж, най-много два пъти в живота.