Котката измяучи жално и умолително, сякаш се оплакваше от лошото време. Тереза въздъхна дълбоко и започна да се почесва.
— Пссст! Изчезвай! — извика тя на проклетото животно.
Котката я погледна още веднъж, спусна се напред и изчезна в тъмната къща, преди Тереза да успее да помръдне.
— По дяволите!
Протегна ръка към коляното си и напипа парче счупено стъкло. Беше се забило и раната кървеше. Улови го внимателно и го извади. Реши, че е махнала по-голямата част. В тъмното не можеше да е съвсем сигурна. Не посмя да запълзи. Изправи се бавно и застана на крака — единият беше леко свит от болката. След това съвсем внимателно отиде до стената, като плъзгаше обувките си по пода. Напипа ключа на лампата и го щракна. Нищо.
Завлачи крака нататък по тъмния коридор. Котката мяучеше някъде напред, сякаш за да й показва пътя. След малко се отри в крака й и Тереза я изрита с всичка сила. Животното изскимтя и се плъзна по гладкия под като космата хокейна шайба.
Беше оставила пътната врата отворена и сега усещаше подухването на вятъра отвън. Поради някаква причина това беше източник на сила — отворената врата беше открит път за бягство в случай, че се наложи.
На всеки няколко стъпки подритваше предмети по пода, докато накрая краката й бяха като ледоразбивачи в гъст ледоход. Някой беше тарашил къщата и Тереза знаеше кой. Питаше се как да го каже на Аби.
След още няколко крачки влезе в кухнята. Почувства някаква воня и след малко разбра какво й напомня — гниещи продукти в кофа за боклук. За котката тази воня означаваше храна. Животното изчезна. Тереза намери метла.
— Ела, котенце.
През прозореца над мивката се процеждаше светлината от съседната къща и когато очите й се приспособиха към полумрака, Тереза видя размера на пораженията. Нямаше нито една здрава чиния или чаша. Вратите на шкафовете бяха изкъртени от пантите и захвърлени на пода. Чекмеджетата също бяха извадени от местата им. Хладилникът зееше отворен, но не светеше — крушката или беше извадена, или счупена. Съдържанието му беше изсипано отпред във вид на гъста каша. Подметките й залепнаха.
Опипа в шкафа, за да намери фенерчето, но то не беше там. Огледа пода, но не го видя. Опита ключа за осветлението на стената. Знаеше, че е безполезно. Беше права. Видя, че лампата на тавана все още е цяла. Това беше единственото нещо в цялата стая, което Джоуи беше пропуснал. Вероятно беше извадил бушоните или беше повредил таблото. Но беше допуснал и грешка.
На пода върху купчина боклуци се търкаляше кутия с резервни бушони, от онези антики, които се завинтват. Взе я и внимателно заобиколи съборената кухненска маса. Мястото беше напълно опустошено — сякаш някакво диво животно се бе разбесняло.
Изрита няколко неща, изпречили се на пътя й, и котката отново се появи. Тереза едва не запрати по нея кутията с бушоните, но се въздържа.
Излезе от кухнята и отвори вратата към мазето. Стълбището беше съвършено тъмно. Щракна ключа на лампата. Естествено. Джоуи се бе погрижил за всичко. Обърна се назад към кухнята още веднъж, с надеждата да зърне фенерчето или нещо друго, с което да освети стълбата — поне кутийка кибрит. Нямаше нищо. Заслиза към тъмната бездна, стиснала парапета. Беше стигнала средата на стълбата, когато се обърна рязко и видя силуета на котката, застанала на най-горното стъпало.
Продължи предпазливо надолу, като броеше стъпалата. След дванайсетото стигна площадката. Озърна се и го видя — малко червено сияние. Замръзна. В първия момент помисли, че е цигара. Вторачи се натам онемяла. Светлинката обаче не помръдваше. Не можеше да прецени разстоянието до нея. Протегна ръка, за да я докосне. В тъмнината нямаше нищо освен червения лъч.
Когато се досети, въздъхна дълбоко — беше малката лампа на стария фризер. Значи Джоуи в крайна сметка не беше махнал всички бушони. Червената светлинка не можеше да освети мазето, но все пак й действаше успокоително.
Продължи надолу по още няколко стъпала и най-накрая стигна циментовия под.
Сега вече не виждаше нищо — дори едва очертаващия се силует на вратата към кухнята горе. Електрическото табло с бушоните беше някъде на стената, над малък дървен тезгях. Веднъж преди няколко месеца беше помагала на Аби да смени бушон.
Заопипва с ръце — инструменти, трион, окачен над тезгяха. Беше близо. Продължи нататък и се удари в менгемето. Изохка. Разтри хълбока си и изведнъж почувства, че нещо се допира до крака й. Отскочи, после отново се доближи до ръба на тезгяха и почувства докосването отново. Котката измяучи.
— По дяволите! — Сърцето й се разтуптя като бясно. Ритна с крак, но не улучи животното. Котките виждаха в тъмното. Или това бяха бабини деветини?