Още веднъж се доближи до средата на тезгяха и протегна ръка. Напипа остър метален връх, ъгъл. Може би беше някакъв друг инструмент. След това напипа вратичката. Беше отворена. Таблото.
Беше я страх да опипва с голи ръце в пълната тъмнина. Ако Джоуи беше отвинтил бушоните, можеше да я хване ток. Познаваше го достатъчно добре, за да предположи, че тъкмо такава е била целта му.
След това внимателно се качи върху тезгяха, отвори кутията с бушоните и извади един от тях. Заопипва с него, докато не намери празно гнездо. Завинти го. Някъде отгоре се появи светъл отблясък. Не беше много силен, но все пак й позволи да види сивкавите очертания на таблото. Взе още един бушон и също го завинти.
Телефонът иззвъня. Чуваше го горе, в кухнята. Тъкмо беше приготвила следващия бушон.
Второ позвъняване, трето. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар. После си даде сметка, че няма захранване.
Изведнъж вратата горе хлопна. Звукът отекна в тъмнината страховито, телефонът продължаваше да звъни. Едва не падна от тезгяха. Разтрепери се, беше ужасена. За миг, преди светлината да изчезне, си помисли, че е Джоуи. Умът понякога погажда такива номера.
Коленичи върху тезгяха, с бушона в ръка. Ослуша се, но не чу нищо.
Сигурно беше станало течение. Трябваше да е това. Трябваше да затвори пътната врата. Би могла да го направи сега, само че й оставаше толкова малко… Телефонът престана да звъни. Още няколко бушона, и лампата в мазето щеше да светне.
Завинти този в ръката си, но без резултат. Слезе на пода и опита още един. Трябваше да достигне горния край на таблото. Не беше много удобно. Аби би могла да се справи дори права на пода, но Тереза беше доста по-ниска. Надигна се, опря корем на тезгяха и се надигна на няколко сантиметра от пода. Мушна бушона в цокъла. Котката отново се отри в краката й.
Тереза се опита да я ритне назад и се хлъзна по ръба на тезгяха. Електрическата искра обля мазето с причудлива синкава светлина, замириса на озон и на опърлена кожа.
15
Залцман беше в офиса си. Занимаваше се с документи и придремваше, когато му позвъниха по вътрешната линия.
— Да?
— Търси ви някой си Дженрико.
— Кой?
— Името му е Дженрико.
Залцман се замисли за момент.
— Не познавам никакъв… Чакай малко. — Този идиот вероятно искаше да разбере какво става с договора му. Направо не беше за вярване. Какво нахалство!
— Да му кажа ли, че ви няма?
— Не, не. Ще говоря с него. — Изчака секунда и натисна бутона на първа линия. — Ало?
— Мистър Залцман ли говори?
— Как сте, мистър Дженрико?
— Реших, че си забравил.
— Как бих могъл да забравя? — Залцман се усмихваше, така че по телефона да се получи търсеният ефект. — Къде си сега? — Надяваше се Джоуи да е пред входа на студията, за да го пусне да влезе, да накара ченгетата да го арестуват и да го обвини в измама.
— На летището в Ел Ей — отвърна Джоуи. — Та, питах се, какво става с договора? Помислих си, че можем да се срещнем.
— Аз също. Има малък проблем обаче.
— Какъв?
— Една техническа подробност — каза Залцман.
— Разкажи ми — подкани Джоуи.
— Изглежда, някой друг е написал книгата.
Последва дълго мълчание.
— Там ли си? — попита Залцман.
— Да. Тук съм.
— Не знаем как да постъпим в тази връзка.
— Те лъжат — каза Джоуи.
— Те казват същото за теб. Искам да те попитам нещо. Знаем, че не си написал никаква книга, въпросът е дали изобщо някога си чел книга.
— Какви ги дрънкаш?
— Можеш ли да четеш?
— Да, мога да чета.
— Тогава прочети мислите ми — каза Залцман. — Върви на майната си. — И затвори. — Тъп кучи син!
Върна се към заниманията си, но след трийсет секунди вътрешната линия отново иззвъня.
— Да?
— Пак е той — каза секретарката.
Залцман натисна бутона на първа линия.
— Коя част от посланието не разбра? Чакай да ти обясня.
Хвани се за оная работа. Знаеш ли къде е?
— Ти не разбираш. Имам нещо, което ще искаш да видиш.
— Не, не. Ти не разбираш. Не искам да виждам теб или каквото и да било твое. Да не смяташ, че сме тъпаци?
Джоуи се замисли.
— Това значи ли, че няма да ми платите?
Залцман не вярваше на ушите си.
— Това значи, че ако ме обезпокоиш още веднъж, ще си доставя удоволствието лично да те хвана и да натикам задника ти където му е мястото.
— Ще направиш грешка.
— Така ли? Защо?
— Защото не знаеш кой е написал книгата.
— Знам. Не се тревожи за това.
— Не, не знаеш — каза Джоуи.
— Авторът се казва Джак Джърмейн, с псевдоним Гейбъл Купър. — Залцман знаеше, защото Уайг беше мушнал снимката на Джак под прозрачния плексиглас върху бюрото му, за да му напомня как се е провалил.