— Грешиш — каза Джоуи.
— Слушай, съжалявам, но няма време за повече глупости.
— Не, това не е лъжа. Той не е написал книгата и мога да го докажа.
— А откъде знаеш?
— При мен е оригиналът — отговори Джоуи. — Истинският. Ръкописът. Намерих го в къщата, след като си отидохте. Потърсих го и го намерих. Написал го е някой друг.
Залцман си представи как Джоуи кълве с два пръста на пишеща машина.
— Чакай да позная. Искаш да ни продадеш лайняния ръкопис, нали?
— Помислих си, че ще го поискате.
— Наври си го в задника — каза Залцман.
— Май ще трябва да го занеса в списанието.
— Какви ги дрънкаш?
— Онзи тип прояви голям интерес. Щом разбра, че и студията е забъркана… изпратих му картичката ти.
— Какво списание?
— „Интрудър“.
При споменаването на името по гърба на Залцман пробягаха тръпки.
— Проявиха интерес. Искат да се срещнем — добави Джоуи. — Затова дойдох тук.
„Интрудър“ беше от изданията, които съществуваха благодарение на шоубизнеса и докарваха до ярост кинозвездите с твърдения от рода на това, че са родили космически пришълци. Да се нарече долнопробно би било обида за жълтата преса.
— Плащат доста добре — каза Джоуи.
— Какво им каза?
— Нищо. Все още. — Сега беше ред на Джоуи да се усмихне.
Залцман вече си бе навлякъл гнева на Уайг. Той беше забъркал кашата с Дженрико. Може би това бяха празни приказки. Ами ако говореше истината? Ако знаеше нещо и ги мамеха? „Интрудър“ обичаше подобни истории, а студията никак. Ако се окажеше вярна, щяха да я подемат и други издания. Звездата щеше да се откаже. Три милиона, дадени за авторски права, щяха да изтекат в канала. Естествено, Уайг щеше да обвини за всички него.
— Откъде да знам, че не ме лъжеш?
— Покажи ми цвета на парите си — каза Джоуи. — Можем да се срещнем и сам ще видиш какво имам.
По дяволите. Помисли си го, но не го каза на глас. Още една среща с този идиот.
— Колко?
Джоуи се замисли за момент.
— Колкото миналия път. Двайсет и пет хиляди.
— Толкова давах, когато беше писател.
— Колко искаш да платиш?
— Две хиляди. Ако информацията ти е вярна и това, което имаш, е истинско. — Залцман смяташе да посегне на личните си спестявания. Нямаше намерение да казва на Мел Уайг каквото и да било, преди да разбере какво продава Дженрико.
— Добре. Ще дойда до студията.
— Не. — Залцман се замисли за миг. — Ще се срещна с теб, но само в Сиатъл. — Нямаше да допусне Джоуи да се доближи до студията.
— Защо? Аз съм тук — каза Джоуи.
— Ще ти изпратя малко пари. Двеста. В знак на добра воля — продължи Залцман. Всичко, само да държи Джоуи настрана. — „Червеният лъв“, до летище Сийтак.
— Добре.
Залцман погледна календара си. Времето му беше изпълнено със срещи. Трябваше да жонглира.
— Следващия четвъртък следобед. Два часа. Отиди до белия телефон на рецепцията и попитай за мен по име. Ще те свържат със стаята ми. Донеси каквото имаш. Ръкописа. И дори не помисляй да правиш копия.
— Ти донеси парите — каза Джоуи. — И ми изпрати малко веднага.
Не получи отговор, защото Залцман затвори.
Аби взе нощния полет от Ню Йорк до Сиатъл с кацане в Сейнт Пол.
Опита се да подремне, увита в одеялото, опряла глава на прозореца, върху малката възглавничка. Боботенето на двигателите обикновено я приспиваше, но не и тази вечер. Щом затвореше очи, виждаше само едно — лицето на Джак Джърмейн в офиса на Карла Оуенс. Беше достатъчно хубав, за да й се подкосят краката, но имаше и още нещо. Нещо, което я караше да бъде предпазлива. Начинът, по който бе нахлул в живота й, я безпокоеше. Питаше се къде ли е в този момент и какво прави.
Отново се опита да заспи, но не се получаваше. Умът й работеше на свръхобороти. Искаше да подреди мислите си. След Лос Анджелис нещата опасно се изплъзваха от контрол. Донякъде я успокояваше фактът, че основните елементи от плана й все още си бяха по местата, макар и на моменти да се питаше дали не се заблуждава. Доколко в действителност контролираше положението? Колко време щеше да мине, докато Карла реши да преговаря директно с Джак за нови книги или други отстъпки?
Възникваха сериозни юридически въпроси. Фактически и в очите на закона Джърмейн се явяваше неин пълномощник. Беше му предоставила права, защото го беше обявила за автор на книгата. В неведението си Оуенс и Бертоли не можеха да бъдат обвинявани, че приемат авторството му за факт. Ако Джак подпишеше договор без нейно знание, щеше да обвърже самата нея. Много лесно можеше да стане неуправляем. Трябваше да предотврати това.