— Имаме ли снимка? — попита той един от подчинените си.
Разменяха погледи, свиваха рамене — универсалната реакция на всички ченгета пред неизвестното.
— Направете. — Санфилипо изщрака с пръсти няколко пъти и Аби осъзна на кого й прилича. Запомнящият се лик на покойния Раул Хулия. Висок, мургав, екзотичен, с вечната енигматична полуусмивка.
Няколко секунди останаха неловко смълчани — Аби, Санфилипо и хората му.
— Мога ли да попитам къде бяхте?
— Пътувах — отговори Аби.
— По състоянието на къщата ви личи, че ви е нямало. По работа или за удоволствие?
— Какво е това за състоянието на къщата ми?
— Моля ви, просто отговаряйте на въпросите ми.
— По работа. — Подаде му последната си визитна картичка.
Той я прочете и повдигна вежди.
— Какво право практикувате?
— Предимно търговско. Фалити и малко семейни отношения. Какво общо има това с…
— Не се занимавате с наказателно право, така ли?
— Не.
— Нямате ли клиенти, които биха могли да опустошат къщата ви?
— Това ли се е случило?
В очите му прочете нещо като потвърждение, но не съвсем.
— Мога ли да попитам за целта на пътуването ви?
— Не, не можете.
— А може би ще ми кажете къде ви отведе работата ви?
— В Лос Анджелис и Ню Йорк.
— Колко време отсъствахте?
Преди да успее да отговори, един униформен полицай прекъсна Санфилипо, като му подаде две снимки, направени с полароид.
— Време беше. Дай да видя. — Разгледа снимките, сякаш за да реши коя, и поклати мрачно глава.
— Трудно е — каза той и реши. — Гледката не е приятна. Може би трябва да се подготвите.
Задържа снимките близо до гърдите си, както играч на покер държи картите. Аби се напрегна.
— Познавате ли тази жена? — Най-накрая й подаде снимката, която държеше в дясната си ръка.
За момент очите й отказаха да фокусират изображението, насочиха се над него, към полицая и колегите му, които се виждаха отзад.
— Моля ви — настоя Санфилипо. Когато най-накрая погледна, й се стори нереално. Синкавосива кожа, изцъклени очи. Лицето беше отекло, езикът се показваше между устните, които бяха прехапани на едно място. Не можеше да се опише с думи. „Гротескно“ беше слаб израз. Имаше нещо в очите, красивите очи на Тереза…
— О, боже! — Аби се свлече и едно от ченгетата я подкрепи. Задъхваше се, мъчеше се да напълни дробовете си с въз дух, задаваше единственият възможен въпрос: — Какво се е случило?
— Може би нещастен случай — отвърна Санфилипо. — Донесете стол.
Коленете, на Аби омекнаха. Залитна, но не падна. Лейтенантът я улови за лакътя. Стегна се.
— Вече съм добре.
Санфилипо повтори нареждането си да донесат един от плетените столове от верандата.
— Не. Искам да я видя — настоя Аби.
— Не е дошло времето — каза полицаят. — Нужно е да знам заради идентифицирането. Това ли е приятелката ви?
Аби го погледна пак. Кимна, но не успя да каже нищо.
— Жената на снимката Тереза Дженрико ли е? — Полицаят искаше недвусмислено потвърждение.
— Да. Как е станало? — настояваше за отговор Аби.
— Токов удар — каза лейтенантът. — Засега разследваме. Сещате ли се за някой, който би искал да опустоши къщата ви?
Аби го стрелна с очи.
— Един човек.
— Кой?
— Казва се Джоуи Дженрико. Бяха разведени. — Санфилипо кимна на едно от другите ченгета да запише. — Няколко пъти й нанесе побой. Не искаше да я остави на мира. Проверете в компютрите си. Ще намерите досието му. Бил е арестуван няколко пъти. Не е осъждан.
Санфилипо повдигна учудено вежди.
— Тереза оттегляше оплакванията си — обясни Аби.
Той кимна разбиращо.
— Имате ли адреса на Джоуи Дженрико?
— В чантата й има малък бележник. Записан е там.
— Това може да се окаже проблем — каза полицаят.
Аби го погледна.
— Вътре трудно може да се намери каквото и да било.
— Не разбирам.
— Още не сте видели как изглежда домът ви.
Не можаха да намерят бележника, чантата на Тереза или каквото и да било друго. Всичко беше на парчета.
Съдебният лекар беше сложил трупа в черен чувал, но Аби настоя да го погледне за последен път. В себе си се надяваше снимката да е била зрителна измама. Изкривеното лице на Тереза, както го бе заварила смъртта, се запечата дълбоко в съзнанието й. Нямаше да го забрави, докато е жива.
Морган Спенсър също бе дошъл, след като му се обади в кантората.
Той бе поел нещата в свои ръце, а Аби се бе отпуснала на един стол на верандата. Криминалистите все още ровеха из отломките в къщата й. Бе зърнала част от пораженията през прозореца, въпреки че не я бяха пуснали да влезе. Морган също потвърди самоличността на жертвата.